Изгубените открития - 3

Животинският магнетизъм

Хулено и отричано от европейската лекарска гилдия през XVIII в., името на Франц Антон Месмер и днес си остава също толкова мистериозно, колкото и по времето, когато е живял и работил. Най-ранните му работи са свързани със създаването на странен, подобен на батерия акумулатор, с който постигнал първите си, добили голяма популярност резултати. Тъй като практикуващите лекари го обвинили, че използва предимно хипноза и внушение, историческите данни за въпросната „батерия“ си останали забутани в отдавна забравени архиви. Къде можем да открием най-пълното й описание? Не другаде, а в бележките на барон Фон Райхенбах! За щастие, изчезналата информация била съхранена — несъмнено благодарение на работата на баща му. Според самия Райхенбах Месмер изобщо не е използвал хипноза в работата си.

Батерията била разработвана бавно и представлявала резултат от опитите да се пресъздаде състоянието на определени „свещени места“ в Австрия. Месмер я конструирал така, че да имитира тези естествени конфигурации. Вътрешната й структура несъмнено имала органични параметри. Устройството представлявало заземено ведро, в което били пресирани няколко дебели слоя влажни зеленчуци и желязна шлака. През цялото устройство минавал железен прът, покрит отгоре с кръгъл дървен похлупак. Докато се занимавал с разработката и приложението на батерията си, самият Месмер усещал определени импулси, когато се докосвал до железния прът. Електростатичният удар не бил нещо непознато по онова време. Месмер заявил, че усетената от него енергия е от съвсем друго естество, прониква по-пълно в тялото и създава усещането за „потръпване“. Нито един от пациентите на Месмер не е потвърдил, че ефектът е идентичен с познатия електростатичен удар.

Тези специфични удари предизвиквали трепет, съживявали, възбуждали и несъмнено действали изцелително. Докосналите оголения прът усещали как по цялото им тяло внезапно преминават тръпки, от които извиквали или ахвали от удоволствие, но най-често внезапно губели съзнание. Мнозина припадали, макар че след съвземането си никой не споменавал за болки или спазми. Сътрудниците на Месмер подхващали „припадащите“ пациенти. Мнозина от представителите на висшата класа идвали на сеансите му само за развлечение, но когато си тръгвали от експериментите, откривали, че по някакъв необясним начин са се освободили от неподозирани за самите тях емоционални затормозявания. Когато идвали на себе си, те очевидно били освободени от тровещото преди живота им емоционално напрежение. Месмер просто наблюдавал как протичат изцеленията. Пациентите били насочвани да докоснат свободния извод на голямата батерия. Благородниците високо ценели знанията на Месмер, смятали го за някакъв съвременен алхимик и правели всичко възможно да го задържат в обкръжението си.

По-късно критиците изобщо не взели предвид батерията („багет“), а се заели буквално да охулят името на изобретателя. Въпреки това Месмер успял да осъществи няколко забележителни курса на лечение на представители на висшето общество, с което спечелил благоволението на знатните си покровители до края на живота си. При проучване се оказва, че батерията на Месмер не би могла да произведе електростатична енергия. Устройството би предизвикало късо съединение. Освен това, то не е в състояние да произведе достатъчно електрическо напрежение, че да предизвика такива силни психологически ефекти. Нещо повече — в него не би могло да се натрупа ниско напрежение или висок ампераж.

И накрая, електростатичните удари не са живителни. Те не увеличават жизнения потенциал. Обратното — могат да убиват. Не предизвикват тръпки, а болка. Не носят облекчение, а напрежение. Месмер е открил определен вид енергия, която малцина академични учени и специалисти отказали да признаят. Тя била отнесена към онези странни живителни енергии, които били наречени най-общо „витални“.

Името на Месмер заема важно място в забравената наука и представлява мост между средновековните науки и изкуства и науката на ранната викторианска епоха. Очернянето му се дължи на една много по-важна причина, отколкото предполагат повечето хора. Очевидна е заплахата за традиционните лекари, състояща се в естеството на методите на Месмер. Именно затова повечето специалисти не харесват връзката на Фройд с Месмер или Райхенбах. И все пак, както и самият Месмер, тази тема и връзката е безспорен исторически факт. Още на младини барон Фон Райхенбах старателно изучил всичко, свързано с Месмер. Запознаването му с възможно най-широк кръг научни области било урок, блестящо преподаден му от баща му — дворцовият библиотекар.

Зигмунд Фройд не бил в състояние да помогне на някои от „хистеричните“ си пациенти и затова пътувал до Франция, за да почерпи опит от д-р Жан Мартин Шарко — невролог, практикуващ месмеризъм и хипноза. В началото той изцяло разчитал на хипнотичните методи. По-късно си дал сметка за „подсъзнателните“ импулси и емоционални асоциации и това го накарало да се отклони от оригиналните си методи за лекуване на неврастенията и хистерията.

С термините „хистерия“ и „неврастения“ се характеризират хората с по-буен и нервен темперамент. Обикновено те са хронично изтощени и индиферентни към живота. Освен това, подобни хора са видимо неспособни да изпитат нормален интензитет на чувствата. Повече или по-малко отделени по този начин от останалия свят, неврастениците и предразположените към хистерия често изпадат в още по-дълбоки фази на алиенация — или, с други думи, неврозата им започва да се превръща в психоза. Това общо название свързва страдащите с толкова негативни асоциации, че никой не се осмелявал да се заеме с проучване, което евентуално да доведе до откриването на „лек“. Хората, дамгосани като неврастеници и сомнамбули, не се третират като всички останали. Така мълчаливо се дава свобода на невежеството.

Никой изследовател, с изключение на барон Фон Райхенбах не би успял да натрупа толкова много данни. Местните жители били по-склонни да реагират положително на неговите внимателни и съчувствени допитвания. Години по-късно, изучавайки трудовете на Райхенбах, Фройд отхвърлил идеята му, че неврастенията се причинява от „външни влияния“. Позовавайки се на силата на сънищата и импулсите като безспорна и всепроникваща енергия, той задълбал в предполагаемите потиснати спомени и болезнените „травматични“ епизоди от живота на страдащите. Тази промяна на посоката не успяла да осигури адекватно и ефективно лечение, което да допринесе за бързото възстановяване на пациентите.

Фройдистките „лечебни разговори“ изискват скъпо, дълготрайно и интензивно лично общуване между пациент и лекар. В много случаи изобщо не се достига до значим положителен резултат. „Хистеричните“ пациенти не се освобождавали напълно от симптомите си след предполагаемите „екскурзии“ из подсъзнанието. Райхенбах обаче гледал на чисто физическите причини на заболяването. Ако психиката на пациента се влияе от някаква външна сила, тогава всяка болест, определена като „неврастенична“, би трябвало да може да се лекува.

Изучавайки документираните случаи, на барона му станало пределно ясно, че страдащите не са „беснеещи умопобъркани лунатици“, нито пък хора, намиращи се в плен на „недостъпни спомени“. Те са болни, но причината за заболяването им изобщо не е емоционална или умствена. Всъщност, далеч повече хора от предполагаемия брой показвали симптомите, но в много по-лека форма. Баронът не вярвал, че дълбоката причина за ходенето на сън са някакви потиснати спомени. Именно затова той не прибягвал до никакви „разговорни средства“, каквито по-късно използвал Фройд за лечението на пациентите си.

Негативните сънища, образи, фобии и асоциации, наричани често подсъзнателни мотиватори, като че ли винаги следвали моментите на ходенето насън, вместо да ги предшестват. Децата, които са прекалено малки, за да формират подобни асоциации, са най-показателните жертви. Райхенбах смятал, че подсъзнателните „индукции“ са следствие на по-загадъчни естествени сили, около които се поляризират негативните мисли, емоции и образи. Симптомите на сомнамбулизма се появяват за първи път тогава, когато тези мистериозни течения проникнат в психиката на човека, а всички ужасни негативни асоциации се формират много по-късно. Райхенбах смятал, че ходенето насън е следствие от външни сили, проникващи в тялото, и изразил мнението, че като причина за всички подобни случаи следва да се търси някаква нова и все още неизвестна и неопределена сила.

Макар и един от първите изследователи в областта на квалитативните (качествени) феномени, баронът много добре си давал сметка за явленията, които често съпътстват подобно проучване. Именно те са обект на критиките срещу използването на човешкия фактор като средство за наблюдение и измерване. Противниците му изтъквали, че хората често могат лесно да се повлияят от какви ли не внушения и какви ли не други дразнители и затова са неблагонадеждни. Райхенбах признавал, че вербалното внушение наистина представлява проблем. Още от самото начало той се научил да не „издава темата“ с въпросите си. Що се отнася до чувствителността на пациентите си към т.нар. „какви ли не други дразнители“ ами нали тъкмо затова ги използва! Единствено човек може да изпита ефектите и влиянията, които Райхенбах се опитвал да открие!

Разглеждайки феномена на внушението в противовес на истинското възприятие, баронът често създавал екстатична атмосфера в помещението, за да провери достоверността и благонадеждността на пациентите си. С намерението си да предизвика внушения у тях, баронът станал опитен експериментатор. Той подбирал само онези от пациентите, които твърдо се придържали към собствените си възприятия, и елиминирал лесно поддаващите се на сугестия хора, чието въображение лесно би провалило строгите му научни изисквания.

Баронът много добре съзнавал, че внушаващите определен отговор въпроси са в състояние да фалшифицират всичките му старателно събирани данни. В края на краищата, той търсел не друго, а истината. Всеки от множеството му пациенти потвърждавал усещанията си без никакви провокации от негова страна. По-късно Райхенбах официално формулирал ясната разлика между действителната чувствителност и обикновеното внушение — дръзко, но абсолютно логично изказване. Баронът решил да използва пациенти от всички възможни социални слоеве и народности. Нито един друг учен не би посмял да докосне подобна тема от страх да не изгуби титлата и мястото си. Сякаш помнейки много добре случилото се с Франц Антон Месмер, мнозина се страхували от репресиите, които биха ги сполетели само заради свързването на името им с изследванията в подобна област. Така повечето високопоставени учени били принуждавани да стоят настрана от най-вълнуващото и поразително научно начинание в началото на викторианската епоха. По-късно академичните умове успели да разчупят консервативната традиция и се хвърлили през глава да изучават витализма, да се позовават на всяка крачка на животинския магнетизъм и, естествено, на Месмер (Крукс, Лодж, Уайт, Тесла, Лаковски).

Райхенбах настоявал, че месмеризмът няма нищо общо с хипнозата. Нещо повече — открил, че тя няма лечебен ефект върху сомнамбулите. Никакво внушение не било в състояние да въздейства върху ходенето насън. Ето защо той категорично не се съгласявал със становището, че причината за сомнамбулизма е чисто психологическа и не поставял знак за равенство между Месмер и хипнозата — познавал и практикувал както внушение под състояние на хипноза, така и „месмерически движения“.

Райхенбах се заел сериозно да изучи „животинския магнетизъм“ на Месмер и открил, че прилагането на тази сила по никакъв начин не предполага използването на хипнозата — внушение, което се постига чрез думи. При обвеяния с лоша слава „месмеризъм“ се практикува полагането на ръцете над болните хора с надеждата да се постигне облекчение. Баронът овладял този метод до съвършенство. При месмерическите движения човек може ясно да долови движението на мистериозното „въздействие“ от лекаря към пациента. В края на краищата, под „животински магнетизъм“ Месмер имал предвид простата обмяна на неизвестна енергия. В няколко случая пациентите били привлечени от ръката на практикуващия, откъдето и се появил терминът „магнетизъм“. Райхенбах открил, че тези „магнетични движения“ над сомнамбули са в състояние временно да отслабят характерните мускулни схващания и спазми.

 Джери Василатос