И така, имало огромен брой случаи, при които у малки деца започвали да се появяват нощни страхове и ходене насън, без да е налице каквато й да било предварително заложена „провокираща атмосфера“ или религиозни страхове. Проявите били спонтанни и се случвали толкова ранно в детството, че не биха могли да се обяснят с внушение. А ако болестта се предаваше по наследство, тогава от нея би трябвало да страдат и други членове на семейството. Такива обаче нямало.
Освен това, случаите, от които баронът се интересувал, били доста изолирани и разкривали разпространение на заболяването в голям район. Баронът постепенно разширил изследванията си върху нощните фобии и сомнамбулизма из голяма част на Европа. Случаите били наистина много и при всеки се проявявали едни и същи симптоми. Възрастта, в която заболяването се проявявало, често съвпадала с прохождането на детето. Въпросът изглеждал крайно объркващ. Защо у иначе здрави деца внезапно се появяват симптоми на сомнамбулизъм?
Широкото разпространение на случаите означавало, че нощните страхове и сомнамбулизмът не се ограничават до специфичен географски ареал. В различните граничещи помежду си европейски държави не се наблюдавали разлики в разпространението на случаите. Често в семейства, страдащи от някакви други заболявания, подобни случаи не се срещали. Райхенбах изказал мнение, че в някои райони може би не се срещат сомнамбули, тъй като разкриването им е възможно единствено чрез по-подробно проучване на социалните групи. Нямало и никаква връзка между засегнатите и пола им. Проявите били едни и същи и при мъже, и при жени, макар че според специалистите жените били „по-податливи на хистерии и нощни страхове“.
Всички тези странни заболявания били ужасни тайни, които се пазели в семейството и за тях никога не се говорело открито. Общественото табу създавало стена, зад която засегнатите оставали в безопасност. Тъй като ходенето насън и нощните страхове традиционно се свързват с лудост, да признаеш, че си сомнамбул или имаш неконтролируеми емоционални реакции по залез-слънце, на практика означавало да изложиш живота си на опасност. В по-стари времена цели семейства били изгаряни на кладите само защото в тях имало един-единствен ходещ насън член. Райхенбах открил, че в множество знатни и богати семейства също има хора с хистерии или страдащи от сомнамбулизъм.
Публичното излагане пред враждебно настроени съседи можело да се окаже прелюдия към „институционализиране“. Тъй като в повечето случаи заболяванията се пазели в дълбока тайна, малко били онези, които обсъждали проблема достатъчно, за да „споделят симптоми“. Това било още един основен признак. Много от засегнатите подозирали, че някой ги е „урочасал“. До ритуалното прогонване на духове, често срещано в традиционната култура на народите от Средиземноморието и Източна Европа, било прибягвано с голяма предпазливост. Страхът да не би облечените в духовна власт представители на държавата да открият нещо съмнително потискал и зова за помощ, и търсенето на какъвто и да било лек.
Засегнатите от симптомите на сомнамбулизъм ги проявявали през целия си зрял живот и само от време на време успявали да се освободят от страданията си по един до голяма степен необясним начин.
Освен това Райхенбах открил, че проклятието на сомнамбулизма обикновено било предшествано от странни мъчителни усещания, схващания и мускулни „спазми“. Тази мускулна „тетанус“ предупреждавала близките на болния за предстоящата криза. С падането на нощта страдащите от нощни фобии получавали пристъпи, по време на които крещели и се тресели без никакви видими причини.
Баронът изолирал основните елементи на това състояние от всякакви случайно проявяващите се признаци. В зависимост от отделните случаи, засегнатите изпитвали различни по сила пронизващи мускулни болки из цялото тяло — сигурен признак, че скоро ще започнат и да ходят насън. Сомнамбулизмът приличал на каталептични припадъци, по време на които жертвата напълно губела съзнание. Родителите разпознавали ранните симптоми и всеки месец се приготвяли за поредната безсънна нощ. Тези състояния били далеч по-често срещани, отколкото се признавало официално.
Гледката на малки деца, засегнати от подобен вид ужасни и неконтролируеми състояния, разбивала сърцата на множество грижовни, но объркани иначе родители. Лекарите, викани заради постоянните „кошмари“ или „страхове“, виждали в тях симптомите на сомнамбулизма. Техните лекове обаче били безсилни. Самите сомнамбули, изгубили всякакво чувство за реалност, никога не можели да бъдат сигурни дали сънищата им са плод на фантазията или действително са бродили някъде. Някои разпитани от барона жертви споменавали, че дланите и ръцете им се схващали болезнено и получавали неконтролируеми спазми непосредствено преди настъпването на пълнолуние.
В други случаи, определени като „хистерични“, тези болезнени схващания на мускулите можели да обхванат цялото тяло по време на пиковите моменти. Спазмите блокирали дишането и сковавали тялото като при смърт. В много случаи се стигало до пълно обездвижване и частична парализа през седмицата, преди да започне ходенето насън. Малко можело да се направи за облекчаване на положението на жертвите. Тялото се сковавало, което пораждало ужас и неконтролируемо треперене, а на свидетелите не им оставало нищо друго, освен да гледат безпомощно.
Благодарение на събрания материал, Фон Райхенбах успял да създаде извънредно точен профил на хората, които са най-предразположени към това странно заболяване. Той бързо открил, че подобна „чувствителност“ изобщо не се среща рядко. Всъщност, останал доста изненадан, че тя се среща еднакво често във всички класи и националности. Намирането на подходящи примери било лесно. В присъствието на придружители били проведени експерименти с цялото изискуемо в случая зачитане на достойнството и научна строгост. Баронът бил добросъвестен и търпелив и записвал всяка наблюдавана подробност с типичната си проницателност и внимание, които отдавна се били превърнали в негова запазена марка.
Тази странна неврочувствителност се намирала в основата на не по-малко странното състояние, в което изпадали болните. Тя е даденост на организма още от самото раждане. Първата група подложени на експериментите пациенти се състояла от невротични и болнави хора, при които изключително високата неврочувствителност се проявявала само при заболяване. Представителите й били определени като „болни свръхчувствителни“. Втората група се състояла от напълно здрави хора, проявяващи свръхчувствителност към всякакви стимули — „здрави свръхчувствителни“. При проучването на състоянията на свръхчувствителност баронът открил серия изумителни и неподозирани съответствия.
Свръхчувствителните хора изпадали в особени неврологични състояния, които лесно можели да се стимулират и да се продължи действието им. Те чувствали и усещали много повече неща от света около тях в сравнение с останалите хора. В този смисъл те наистина били „особени и специални“. Баронът регистрирал голям брой свръхчувствителни хора, първо в районите и провинциите, които били негова собственост — те можели да бъдат повикани в именията му и да бъдат подложени на задълбочени и прецизни наблюдения.
Райхенбах разполагал със списъци на стотици надеждни свръхчувствителни хора от всички класи и народности в Европа. За времето си това било забележително постижение. Нещо повече — той имал финансовата възможност да продължи спорните си изследвания, дори да осигури транспорта и подслона на хората по време на подробните си изследвания, които изисквали продължително време.
Замъкът Райзенберг спокойно можел да подслони гостите му, а слугите осигурявали всичко нужно за продължаващите с дни изследвания. Райхенбах бил най-подходящ за подобна задача, тъй като разполагал с време, средства и академични познания. Баронът грижливо организирал наблюденията над сомнамбулите и целта му била да разреши проблема със заболяването им.
„Свръхчувствителните“ на Райхенбах са същите онези „изключително податливи на внушения хора“, с които се занимавал Франц Антон Месмер. По-късно предразположените към хистерия и неврастения били изучавани и лекувани от Зигмунд Фройд. Онова, което е далеч по-малко известно, е силната историческа връзка между тримата учени.
Джери Василатос "Изгубените открития"
Освен това, случаите, от които баронът се интересувал, били доста изолирани и разкривали разпространение на заболяването в голям район. Баронът постепенно разширил изследванията си върху нощните фобии и сомнамбулизма из голяма част на Европа. Случаите били наистина много и при всеки се проявявали едни и същи симптоми. Възрастта, в която заболяването се проявявало, често съвпадала с прохождането на детето. Въпросът изглеждал крайно объркващ. Защо у иначе здрави деца внезапно се появяват симптоми на сомнамбулизъм?
Широкото разпространение на случаите означавало, че нощните страхове и сомнамбулизмът не се ограничават до специфичен географски ареал. В различните граничещи помежду си европейски държави не се наблюдавали разлики в разпространението на случаите. Често в семейства, страдащи от някакви други заболявания, подобни случаи не се срещали. Райхенбах изказал мнение, че в някои райони може би не се срещат сомнамбули, тъй като разкриването им е възможно единствено чрез по-подробно проучване на социалните групи. Нямало и никаква връзка между засегнатите и пола им. Проявите били едни и същи и при мъже, и при жени, макар че според специалистите жените били „по-податливи на хистерии и нощни страхове“.
Всички тези странни заболявания били ужасни тайни, които се пазели в семейството и за тях никога не се говорело открито. Общественото табу създавало стена, зад която засегнатите оставали в безопасност. Тъй като ходенето насън и нощните страхове традиционно се свързват с лудост, да признаеш, че си сомнамбул или имаш неконтролируеми емоционални реакции по залез-слънце, на практика означавало да изложиш живота си на опасност. В по-стари времена цели семейства били изгаряни на кладите само защото в тях имало един-единствен ходещ насън член. Райхенбах открил, че в множество знатни и богати семейства също има хора с хистерии или страдащи от сомнамбулизъм.
Публичното излагане пред враждебно настроени съседи можело да се окаже прелюдия към „институционализиране“. Тъй като в повечето случаи заболяванията се пазели в дълбока тайна, малко били онези, които обсъждали проблема достатъчно, за да „споделят симптоми“. Това било още един основен признак. Много от засегнатите подозирали, че някой ги е „урочасал“. До ритуалното прогонване на духове, често срещано в традиционната култура на народите от Средиземноморието и Източна Европа, било прибягвано с голяма предпазливост. Страхът да не би облечените в духовна власт представители на държавата да открият нещо съмнително потискал и зова за помощ, и търсенето на какъвто и да било лек.
Засегнатите от симптомите на сомнамбулизъм ги проявявали през целия си зрял живот и само от време на време успявали да се освободят от страданията си по един до голяма степен необясним начин.
Освен това Райхенбах открил, че проклятието на сомнамбулизма обикновено било предшествано от странни мъчителни усещания, схващания и мускулни „спазми“. Тази мускулна „тетанус“ предупреждавала близките на болния за предстоящата криза. С падането на нощта страдащите от нощни фобии получавали пристъпи, по време на които крещели и се тресели без никакви видими причини.
Баронът изолирал основните елементи на това състояние от всякакви случайно проявяващите се признаци. В зависимост от отделните случаи, засегнатите изпитвали различни по сила пронизващи мускулни болки из цялото тяло — сигурен признак, че скоро ще започнат и да ходят насън. Сомнамбулизмът приличал на каталептични припадъци, по време на които жертвата напълно губела съзнание. Родителите разпознавали ранните симптоми и всеки месец се приготвяли за поредната безсънна нощ. Тези състояния били далеч по-често срещани, отколкото се признавало официално.
Гледката на малки деца, засегнати от подобен вид ужасни и неконтролируеми състояния, разбивала сърцата на множество грижовни, но объркани иначе родители. Лекарите, викани заради постоянните „кошмари“ или „страхове“, виждали в тях симптомите на сомнамбулизма. Техните лекове обаче били безсилни. Самите сомнамбули, изгубили всякакво чувство за реалност, никога не можели да бъдат сигурни дали сънищата им са плод на фантазията или действително са бродили някъде. Някои разпитани от барона жертви споменавали, че дланите и ръцете им се схващали болезнено и получавали неконтролируеми спазми непосредствено преди настъпването на пълнолуние.
В други случаи, определени като „хистерични“, тези болезнени схващания на мускулите можели да обхванат цялото тяло по време на пиковите моменти. Спазмите блокирали дишането и сковавали тялото като при смърт. В много случаи се стигало до пълно обездвижване и частична парализа през седмицата, преди да започне ходенето насън. Малко можело да се направи за облекчаване на положението на жертвите. Тялото се сковавало, което пораждало ужас и неконтролируемо треперене, а на свидетелите не им оставало нищо друго, освен да гледат безпомощно.
Благодарение на събрания материал, Фон Райхенбах успял да създаде извънредно точен профил на хората, които са най-предразположени към това странно заболяване. Той бързо открил, че подобна „чувствителност“ изобщо не се среща рядко. Всъщност, останал доста изненадан, че тя се среща еднакво често във всички класи и националности. Намирането на подходящи примери било лесно. В присъствието на придружители били проведени експерименти с цялото изискуемо в случая зачитане на достойнството и научна строгост. Баронът бил добросъвестен и търпелив и записвал всяка наблюдавана подробност с типичната си проницателност и внимание, които отдавна се били превърнали в негова запазена марка.
Тази странна неврочувствителност се намирала в основата на не по-малко странното състояние, в което изпадали болните. Тя е даденост на организма още от самото раждане. Първата група подложени на експериментите пациенти се състояла от невротични и болнави хора, при които изключително високата неврочувствителност се проявявала само при заболяване. Представителите й били определени като „болни свръхчувствителни“. Втората група се състояла от напълно здрави хора, проявяващи свръхчувствителност към всякакви стимули — „здрави свръхчувствителни“. При проучването на състоянията на свръхчувствителност баронът открил серия изумителни и неподозирани съответствия.
Свръхчувствителните хора изпадали в особени неврологични състояния, които лесно можели да се стимулират и да се продължи действието им. Те чувствали и усещали много повече неща от света около тях в сравнение с останалите хора. В този смисъл те наистина били „особени и специални“. Баронът регистрирал голям брой свръхчувствителни хора, първо в районите и провинциите, които били негова собственост — те можели да бъдат повикани в именията му и да бъдат подложени на задълбочени и прецизни наблюдения.
Райхенбах разполагал със списъци на стотици надеждни свръхчувствителни хора от всички класи и народности в Европа. За времето си това било забележително постижение. Нещо повече — той имал финансовата възможност да продължи спорните си изследвания, дори да осигури транспорта и подслона на хората по време на подробните си изследвания, които изисквали продължително време.
Замъкът Райзенберг спокойно можел да подслони гостите му, а слугите осигурявали всичко нужно за продължаващите с дни изследвания. Райхенбах бил най-подходящ за подобна задача, тъй като разполагал с време, средства и академични познания. Баронът грижливо организирал наблюденията над сомнамбулите и целта му била да разреши проблема със заболяването им.
„Свръхчувствителните“ на Райхенбах са същите онези „изключително податливи на внушения хора“, с които се занимавал Франц Антон Месмер. По-късно предразположените към хистерия и неврастения били изучавани и лекувани от Зигмунд Фройд. Онова, което е далеч по-малко известно, е силната историческа връзка между тримата учени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.