Та нека сега се поставим на мястото на човека
от древността. живял преди две-три хиляди
години, и да предприемем кратка разходка
из близката свещена горичка или някой храм, например Нюгрейндж в
Ирландия или Елевсина в Гърция.
Придобивайки съзнанието на древния си
предшественик, автоматично
разбираме, че за него гората и всичко в нея е живо. Всичко диша, всичко го наблюдава. Сред дърветата невидими
духове нашепват древни предания.
Лекият бриз, погалил бузата му, е милувка на някой бог. А случайната светкавица в небето е
изблик на космическата
воля - предупреждение, което вероятно го подтиква да ускори крачка. Може би намира подслон в близката
пещера?
Когато човекът на древността се реши да влезе в
пещера, той има чувството, че се намира във
вътрешността на собствения си череп, откъснат в собственото си мисловно
пространство. Ако изкачи върха
на планина, той усеща как мисълта му се втурва във всички посоки, далече отвъд хоризонта - и той става едно цяло с
Вселената. А през нощта възприема небето като Космическото съзнание.
Когато древният човек поеме по горска пътека, се
изпълва с усещането, че
следва съдбата си. Днес мнозина от нас си задават въпроса: „Как се озовах в този живот, който като че ли
няма нищо или почти нищо
общо с мен?" Подобна мисъл е немислима за живеещия в древния свят, където
всеки отделен индивид напълно съзнава мястото си във Вселената. Всичко, което му се случва - дори и случайно съзряната мушица в снопа на слънчевия лъч, дори
и жуженето на пчелата или
гледката на падащ врабец, - е било писано да се случи.
Всичко около него му говори. Всичко е наказание,
възмездие, награда, предупреждение
или предчувствие. Ако види например кукумявка, тя не
е просто символ на богинята - тя е самата Атина.
Или поне част от нея.
От ключово значение е специфичният начин на връзка
на човешките същества с физическата
реалност. Древните са вярвали, че всяко нещо вътре в нас има своето съответствие в природата. Например червеите са във формата на черва, следователно
те обработват материята
по начина, по който го правят червата. Белите дробове, които ни дават възможност да се движим свободно
през пространството с
лекотата на птиците, имат същата форма като птиците. Видимият свят е човечеството, обърнато с хастара навън. И белият дроб, и птицата са изражение на един и същи дух - космическия, но в различни негови проявления.
Учителите в мистичните школи съзират огромна
значимост във факта, че
когато погледнеш към човешките органи от небето, разположението им отразява разположението на планетите
в Слънчевата система. Цялата
биология на древните е астробиология. Днес вече ни е известно, че Слънцето дава живот на
всички живи същества - изтегля растението от
семето му, придумвайки го да расте нагоре. Но древните са познавали също така и силата на Луната, която, за разлика от Слънцето, сплесква и разширява растенията. За особено податливи на въздействието на Луната са
считани грудко-вите растения.
Още по-удивително е схващането, че сложните, симетрични форми на растенията са причинявани от моделите на
движение на звездите и планетите по небесния свод. Както
небесното тяло поема по път, който се вие и
завършва там, откъдето е започнал, така и
листото завършва своето движение, извивайки се. Например Сатурн, чиято
орбита е твърде изострена, се възприема като оформящ бодличките на
иглолистните растения. Съвпадение ли е, че модерната
наука доказа необичайно голямото съдържание на олово в иглолистните
растения - металът, който според древните е пораждан от планетата
Сатурн?
Според тях формата на човешкото тяло също е повлияна от модела на
движението на звездите и планетите в небесния свод. Например планетарните
орбити се представляват от извивката на ребрата, а възловите точки - от преплитащите се неврони.
Науката сътвори наскоро думата „биоритми", за
да опише биохимичната връзка на всяко живо
същество със Земята, Луната и Слънцето,
функция от последователността на сезоните и от смяната на деня с нощта. Ярък
пример за постоянен биоритъм е моделът на
съня. Древните обаче са познавали още множество биоритми, далеч по-сложни в математическо отношение и при
това такива, които се влияят и от най-далечните селения на Космоса.
Например човешките същества си поемат дъх
средно по 25 920 пъти на ден, което е
броят на годините в една голяма Платонична (или галактич-на) година (тоест броят на годините, за които
Слънцето изминава пълния кръг
на зодиака). Средностатистическата продължителност на човешкия живот или „идеалният" човешки
живот - 72 години -съдържа същия брой дни като галактичната година.
Това усещане за свързаност между всички неща не
касае единствено
човешкото тяло. То се простира и върху съзнанието. Когато нашият приятел от
древността, разхождащ се из гората, зърне ято птици, което прави завой в небето като едно цяло, не само му се струва, че ятото е задвижвано от една мисъл - той напълно вярва, че нещата са точно така. Ако животните в гората се
стрелнат внезапно и уплашено,
ако са паникьосани от нещо, за него причината е в игрите на бог Пан. За нашия човек това е реалността. И тя е точно такава, защото и самият той често е преживявал
размислите на великите духове чрез
своето съзнание и едновременно чрез съзнанието на другите. Той е наясно, че когато прекрачи портите на мистичната школа и духовният му наставник представи на
него и другите ученици удивителни
нови мисли, всички ще ги преживяват едновременно, сякаш Учителят е вдигнал пред очите им ярко кълбо и всички го наблюдават едновременно. Всъщност тогавашният
човек се чувства много по-близо до
хората, когато споделя мислите им, отколкото когато
се намира във физическа близост до тях.
Днес сме настроени изключително собственически към
мислите . Държим тяхното пораждане да ни бъде признато,
държим личното ни мисловно пространство да си остане неуязвимо - ничие друго съзнание да не разполага с достъп до него.
Ала надали е необходимо да се спираме пространно
върху тези пристрастия, за да проумеем, че те не винаги пасват
на опита. Ако сме честни към себе си, трябва да признаем, чене
винаги сме пър-восъздателите на нашите мисли. Дори безспорни гении
като Исак Нютон, Йоханес Кеплер, Леонардо да Винчи, Томас
Едисън и Никола Тесла споделят, че често вдъхновенията им идват
спонтанно, сякаш насън, а понякога и буквално в съня им. И при повечето от нас мислите ни идват спонтанно, простонахлуват в съзнанието ни. В разговорната реч често използваме изрази от рода
на: „Хрумна ми, че...", „Осени ме една мисъл" и т.н. Ако
имаме късмет, в главите ни
може да се роди и някоя перфектно структурирана
фраза, която да накара цялата компания да се залее от смях.
И тогава, разбира се, имаме пълното основание да се къпем в лъчите на краткотрайната си слава, макар че голата
истина е твърде различна - фразата просто е изскочила
от устата ни, преди да сме разполагали с каквото и да било време да я оформим
съзнателно.
Истината за нашето ежедневие сочи, че мислите ни
обикновено нахлуват сами от някъде другаде в менталното ни
пространство, което сме свикнали да считаме
за неприкосновено. Древните разглеждат
това „някъде другаде" по-скоро като „някой друг" - бог, ангел или дух. Но този бог, ангел или дух, който
подсказва разни неща на отделния индивид, не винаги е един и същи. Докато днес
предпочитаме да се определяме
като притежаващи един-единствен център на съзнанието, локализиран във вътрешността на главата ни, в древността всеки човек се е възприемал като разполагащ
с няколко различни центъра на съзнанието, разположени извън главата.
Вече разбрахме, че боговете, ангелите и духовете се
определят като еманации на Великия космически разум - с други думи, че са
мисловни същества. Същите тези мисловни същества предпочитат да се изразяват
посредством човеците. И ако днес обикновено възприемаме хората като мислещи, то в древността са
казвали, че мислите приемат човешки образ.
Както ще видим по-нататък, боговете, ангелите и
духовете са в състояние да породят огромни промени в съдбините на всяка една нация. Фокусът на тези промени обикновено е
конкретен индивид. Например
Александър Македонски и Наполеон са били проводници на волята на велики духове и затова в продължение
на дълги години са жънели
невиждани успехи. Никой не е бил в състояние да им се противопостави и те са извоювали победа след
победа, докато духовете не са
ги напуснали. И тогава всичко се объркало.
Абсолютно същият процес се наблюдава при хората на
изкуството, които за определен период от живота си се превръщат в проводници на волята на велик бог или дух. В такива
периоди те като че ли „намират
собствения си глас" и създават шедьовър след шедьовър, често трансформирайки съзнанието на цяло
поколение, а понякога дори
изначално променяйки посоката на културната история. Ала след като духът ги
напусне, художниците или писателите не създават
повече нито едно произведение, достойно да се нарече шедьовър.
А понякога се случва така, че когато определен дух
проникне в съзнанието на творец,
помагайки му да създаде неповторимо произведение на изкуството, същият този дух присъства и в моментите, когато произведението бива съзерцавано от другите. В тази връзка един
съвременник на Бах казва: „Когато Йохан Себастиан свири на орган, дори Бог прекратява делата си и пристига на службата."
Съвременните християни са
убедени, че Бог присъства лично във виното и
нафората по време на причастие, макар и по един твърде неясен и съмнителен начин, който богословите и
до ден днешен не са успели да
дефинират докрай. От друга страна, ако се зачетем в литургиите, достигнали до
нас от Древен Египет, и особено в „Книгата за отваряне на устата ", или разгледаме хрониките, пазени в Храма на весталките в Рим, съдържащи редовните
„богоявления" -появи на боговете, от пръв поглед става ясно, че в онази епоха присъствието на
боговете при кулминацията на религиозната церемония се е считало за нещо напълно естествено и очаквано, при
това по далеч по-внушителен начин, отколкото се опитват да ни го представят днешните християнски църковни служби. Тогава
хората са преживявали лично присъствието на боговете,
усещайки го като изпълващо и душите, и
пространството около тях.
Когато в главата на човека, разхождащ се из
лесовете на древността, премине някоя мисъл, той я възприема като докосване от крилото на ангел или от мантията на Бога. В такива моменти той неизменно усеща
нечие присъствие, макар не винаги да го вижда или да е в състояние да го опише в подробности. Но
веднъж навлязъл в светостта на храма, той
осъзнава не само крилата, не само вихрушката
от светлинни вълни и енергия, съставляващи Божията роба. Насред светлината той съзира ангела или
самия Бог. И в подобни моменти той
наистина вярва, че е зърнал същество от духовните селения.
Днес преживяваме миговете си на просветление като
вътрешни събития, докато древните са
ги възприемали като породени отвън. Древният човек, когото сега следваме,
определено очаква мисловното същество, което той долавя, да бъде доловимо и
дори видимо и за останалите - нещо, което в наши дни бихме захвърлили с пренебрежителното „колективна халюцинация".
Ние, съвременните хора, не знаем как да приемаме
подобни преживявания.
Ние нямаме представа какво да правим, когато срещнем безтелесно същество. Преди всичко нямаме представа
кое е то. Полагаме
неистови усилия да открием истинско духовно преживяване, но накрая нямаме представа дали сме го имали - нещо, което да си заслужава
името. В древността контактите със света на духовното са били нещо толкова нормално, че на никого не би
му хрумнало да ги отрича.
Впрочем на древните би било точно толкова трудно да отрекат съществуването на духовете, колкото и на
нас да изберем да не
вярваме в съществуването на масата и на стола пред очите ни.
Оскъдността на преживяванията от подобен характер
прави вярата на съвременния човек
в безтелесните същества почти невъзможна.
"Апокрифната история на света"
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.