Начало на началата Бог се Вглежда В своето отражение - част 8

    Та нека сега се поставим на мястото на човека от древността. живял преди две-три хиляди години, и да предприемем кратка раз­ходка из близката свещена горичка или някой храм, например Нюгрейндж в Ирландия или Елевсина в Гърция.

Придобивайки съзнанието на древния си предшественик, авто­матично разбираме, че за него гората и всичко в нея е живо. Всичко диша, всичко го наблюдава. Сред дърветата невидими духове на­шепват древни предания. Лекият бриз, погалил бузата му, е милувка на някой бог. А случайната светкавица в небето е изблик на косми­ческата воля - предупреждение, което вероятно го подтиква да ус­кори крачка. Може би намира подслон в близката пещера?

Когато човекът на древността се реши да влезе в пещера, той има чувството, че се намира във вътрешността на собствения си череп, откъснат в собственото си мисловно пространство. Ако из­качи върха на планина, той усеща как мисълта му се втурва във всич­ки посоки, далече отвъд хоризонта - и той става едно цяло с Вселе­ната. А през нощта възприема небето като Космическото съзнание.

Когато древният човек поеме по горска пътека, се изпълва с усе­щането, че следва съдбата си. Днес мнозина от нас си задават въп­роса: „Как се озовах в този живот, който като че ли няма нищо или почти нищо общо с мен?" Подобна мисъл е немислима за живеещия в древния свят, където всеки отделен индивид напълно съзнава мяс­тото си във Вселената. Всичко, което му се случва - дори и случай­но съзряната мушица в снопа на слънчевия лъч, дори и жуженето на пчелата или гледката на падащ врабец, - е било писано да се случи.

Всичко около него му говори. Всичко е наказание, възмездие, награда, предупреждение или предчувствие. Ако види например ку­кумявка, тя не е просто символ на богинята - тя е самата Атина. Или поне част от нея.

От ключово значение е специфичният начин на връзка на човеш­ките същества с физическата реалност. Древните са вярвали, че вся­ко нещо вътре в нас има своето съответствие в природата. Напри­мер червеите са във формата на черва, следователно те обработват материята по начина, по който го правят червата. Белите дробове, които ни дават възможност да се движим свободно през пространс­твото с лекотата на птиците, имат същата форма като птиците. Ви­димият свят е човечеството, обърнато с хастара навън. И белият дроб, и птицата са изражение на един и същи дух - космическия, но в различни негови проявления.

Учителите в мистичните школи съзират огромна значимост във факта, че когато погледнеш към човешките органи от небето, раз­положението им отразява разположението на планетите в Слънче­вата система. Цялата биология на древните е астробиология. Днес вече ни е известно, че Слънцето дава живот на всички живи същест­ва - изтегля растението от семето му, придумвайки го да расте на­горе. Но древните са познавали също така и силата на Луната, коя­то, за разлика от Слънцето, сплесква и разширява растенията. За особено податливи на въздействието на Луната са считани грудко-вите растения.

Още по-удивително е схващането, че сложните, симетрични форми на растенията са причинявани от моделите на движение на звездите и планетите по небесния свод. Както небесното тяло пое­ма по път, който се вие и завършва там, откъдето е започнал, така и листото завършва своето движение, извивайки се. Например Са­турн, чиято орбита е твърде изострена, се възприема като офор­мящ бодличките на иглолистните растения. Съвпадение ли е, че модерната наука доказа необичайно голямото съдържание на оло­во в иглолистните растения - металът, който според древните е пораждан от планетата Сатурн?

Според тях формата на човешкото тяло също е повлияна от модела на движението на звездите и планетите в небесния свод. Например планетарните орбити се представляват от извивката на ребрата, а възловите точки - от преплитащите се неврони.

Науката сътвори наскоро думата „биоритми", за да опише био­химичната връзка на всяко живо същество със Земята, Луната и Слънцето, функция от последователността на сезоните и от смяна­та на деня с нощта. Ярък пример за постоянен биоритъм е моделът на съня. Древните обаче са познавали още множество биоритми, далеч по-сложни в математическо отношение и при това такива, ко­ито се влияят и от най-далечните селения на Космоса. Например човешките същества си поемат дъх средно по 25 920 пъти на ден, което е броят на годините в една голяма Платонична (или галактич-на) година (тоест броят на годините, за които Слънцето изминава пълния кръг на зодиака). Средностатистическата продължителност на човешкия живот или „идеалният" човешки живот - 72 години -съдържа същия брой дни като галактичната година.

Това усещане за свързаност между всички неща не касае единс­твено човешкото тяло. То се простира и върху съзнанието. Когато нашият приятел от древността, разхождащ се из гората, зърне ято птици, което прави завой в небето като едно цяло, не само му се струва, че ятото е задвижвано от една мисъл - той напълно вярва, че нещата са точно така. Ако животните в гората се стрелнат внезапно и уплашено, ако са паникьосани от нещо, за него причината е в иг­рите на бог Пан. За нашия човек това е реалността. И тя е точно такава, защото и самият той често е преживявал размислите на ве­ликите духове чрез своето съзнание и едновременно чрез съзнание­то на другите. Той е наясно, че когато прекрачи портите на мистич­ната школа и духовният му наставник представи на него и другите ученици удивителни нови мисли, всички ще ги преживяват едновременно, сякаш Учителят е вдигнал пред очите им ярко кълбо и всички го наблюдават едновременно. Всъщност тогавашният човек се чувства много по-близо до хората, когато споделя мислите им, отколкото когато се намира във физическа близост до тях.

Днес сме настроени изключително собственически към мислите . Държим тяхното пораждане да ни бъде признато, държим личното ни мисловно пространство да си остане неуязвимо - ничие друго съзнание да не разполага с достъп до него.

Ала надали е необходимо да се спираме пространно върху тези пристрастия, за да проумеем, че те не винаги пасват на опита. Ако сме честни към себе си, трябва да признаем, чене винаги сме пър-восъздателите на нашите мисли. Дори безспорни гении като Исак Нютон, Йоханес Кеплер, Леонардо да Винчи, Томас Едисън и Никола Тесла споделят, че често вдъхновенията им идват спонтанно, сякаш насън, а понякога и буквално в съня им. И при повечето от нас мислите ни идват спонтанно, простонахлуват в съзнанието ни. В разговорната реч често използваме изрази от рода на: „Хрумна ми, че...", „Осени ме една мисъл" и т.н. Ако имаме късмет, в главите ни

може да се роди и някоя перфектно структурирана фраза, която да накара цялата компания да се залее от смях.

И тогава, разбира се, имаме пълното основание да се къпем в лъчите на краткотрайната си слава, макар че голата истина е твърде различна - фразата просто е изскочила от устата ни, преди да сме разполагали с каквото и да било време да я оформим съзнателно.

Истината за нашето ежедневие сочи, че мислите ни обикновено нахлуват сами от някъде другаде в менталното ни пространство, което сме свикнали да считаме за неприкосновено. Древните разг­леждат това „някъде другаде" по-скоро като „някой друг" - бог, ан­гел или дух. Но този бог, ангел или дух, който подсказва разни неща на отделния индивид, не винаги е един и същи. Докато днес предпо­читаме да се определяме като притежаващи един-единствен център на съзнанието, локализиран във вътрешността на главата ни, в древ­ността всеки човек се е възприемал като разполагащ с няколко раз­лични центъра на съзнанието, разположени извън главата.

Вече разбрахме, че боговете, ангелите и духовете се определят като еманации на Великия космически разум - с други думи, че са мисловни същества. Същите тези мисловни същества предпочитат да се изразяват посредством човеците. И ако днес обикновено възприемаме хората като мислещи, то в древността са казвали, че мис­лите приемат човешки образ.

Както ще видим по-нататък, боговете, ангелите и духовете са в състояние да породят огромни промени в съдбините на всяка една нация. Фокусът на тези промени обикновено е конкретен индивид. Например Александър Македонски и Наполеон са били проводници на волята на велики духове и затова в продължение на дълги години са жънели невиждани успехи. Никой не е бил в състояние да им се противопостави и те са извоювали победа след победа, докато духо­вете не са ги напуснали. И тогава всичко се объркало.

Абсолютно същият процес се наблюдава при хората на изкуст­вото, които за определен период от живота си се превръщат в про­водници на волята на велик бог или дух. В такива периоди те като че ли „намират собствения си глас" и създават шедьовър след шедьо­вър, често трансформирайки съзнанието на цяло поколение, а поня­кога дори изначално променяйки посоката на културната история. Ала след като духът ги напусне, художниците или писателите не създават повече нито едно произведение, достойно да се нарече шедьовър.

А понякога се случва така, че когато определен дух проникне в съзнанието на творец, помагайки му да създаде неповторимо про­изведение на изкуството, същият този дух присъства и в моменти­те, когато произведението бива съзерцавано от другите. В тази връзка един съвременник на Бах казва: „Когато Йохан Себастиан свири на орган, дори Бог прекратява делата си и пристига на служ­бата."

Съвременните християни са убедени, че Бог присъства лично във виното и нафората по време на причастие, макар и по един твър­де неясен и съмнителен начин, който богословите и до ден днешен не са успели да дефинират докрай. От друга страна, ако се зачетем в литургиите, достигнали до нас от Древен Египет, и особено в „Кни­гата за отваряне на устата ", или разгледаме хрониките, пазени в Храма на весталките в Рим, съдържащи редовните „богоявления" -появи на боговете, от пръв поглед става ясно, че в онази епоха при­съствието на боговете при кулминацията на религиозната церемония се е  считало за нещо напълно естествено и очаквано, при това по далеч по-внушителен начин, отколкото се опитват да ни го представят  днешните християнски църковни служби. Тогава хората са преживявали лично присъствието на боговете, усещайки го като из­пълващо и душите, и пространството около тях.

Когато в главата на човека, разхождащ се из лесовете на древ­ността, премине някоя мисъл, той я възприема като докосване от крилото на ангел или от мантията на Бога. В такива моменти той неизменно усеща нечие присъствие, макар не винаги да го вижда или да е в състояние да го опише в подробности. Но веднъж навля­зъл в светостта на храма, той осъзнава не само крилата, не само вихрушката от светлинни вълни и енергия, съставляващи Божията роба. Насред светлината той съзира ангела или самия Бог. И в по­добни моменти той наистина вярва, че е зърнал същество от духов­ните селения.

Днес преживяваме миговете си на просветление като вътрешни събития, докато древните са ги възприемали като породени отвън. Древният човек, когото сега следваме, определено очаква мислов­ното същество, което той долавя, да бъде доловимо и дори видимо и за останалите - нещо, което в наши дни бихме захвърлили с пре­небрежителното „колективна халюцинация".

Ние, съвременните хора, не знаем как да приемаме подобни пре­живявания. Ние нямаме представа какво да правим, когато срещнем безтелесно същество. Преди всичко нямаме представа кое е то. По­лагаме неистови усилия да открием истинско духовно преживяване, но накрая нямаме представа дали сме го имали - нещо, което да си заслужава името. В древността контактите със света на духовното са били нещо толкова нормално, че на никого не би му хрумнало да ги отрича. Впрочем на древните би било точно толкова трудно да отрекат съществуването на духовете, колкото и на нас да изберем да не вярваме в съществуването на масата и на стола пред очите ни.

Оскъдността на преживяванията от подобен характер прави вя­рата на съвременния човек в безтелесните същества почти невъз­можна. 

"Апокрифната история на света"