Ролан дьо Жувнел: Да градим обителта на нашата вечност ( "Мъртвите ни говорят" )

 Това тяло на славата, този двойник може да бъде усъвършенстван от нас още в този земен живот чрез нашия „духовен живот” към едно по-голямо величие. Ролан дьо Жувнел, един от най-големите мистици в отвъдния свят, повтарял непрестанно това на своята майка. Ролан е син на Бeртран дьо Жувнел, философ, икономист, силна, малко саможива личност, и на Марсел Жувнел, романистка и журналистка. Много прочути имена са свързани с това семейство: Морис Льоблан, Жан Ростан. Морис Метерлинк, Марсел Лербие, Пиер Льоконт дьо Нуи, Морис Барес.  Романистката описвала един малко банален светски Париж. Журналистката не се колебаела да предприема дръзки проучвания в детския затвор на малката Рокет, в Рио де Оро в разгара на войната на испанската Конквиста, в Етиопия, малко преди финалния щурм на италианските войски.
   Интелигентност, смелост, но никаква мистика. Жувнел не изповядвали никаква религия. Бракът им бил граждански.
   Техният син Ролан намерил сам пътя към Господа. Както и госпожа Кюб-лер-Рос показа при толкова деца, Ролан предусетил своя близък край. Доказват го множеството мисли, които той неволно изразил. Ролан се молел в църквите, по-точно в църквата Сен-Рок, намираща се близо до майка му. През 1946 г. той се разболял. Болест на гърлото била диагностицирана вероятно погрешно като паратиф. Подложили го на диета, като така отслабили и последните му съпротивителни сили. Напразно очаквали новото чудодейно лекарство: стрептомицина. Всеки ден баща му или някой приятел на семейството ходел да чака самолетите от Америка. Напразно. На 2 май 1946 г., тогава, когато още не бил навършил 15 години, Ролан с изумление видял при него да идва баба му, починала преди две години, която идвала да го отведе.
   Бертран и Марсел били вече разделени. Госпожа Жувнел се оказала напълно сама. Отчаяние, бунт, мисъл за самоубийство. После - бавно съвземане. Тя поръчва служба за своя син и на нея се причестява. Тогава се появяват знаменията - феерия от цветове в тази църква. Тя ще има щастието да види голяма част от тези знамения. После, под влияние на съветите на една приятелка, накрая тя също опитва да вземе молив, въпреки всичките си колебания. По ръката й преминава тръпка и върху бялата хартия се оформят думи. Денят бил 24 октомври 1946 г. Както и при Пиер Моние, посланията, в началото всекидневни, малко по малко започват да се разреждат. Последното датира от 16 февруари 1969 г. С това просто изречение: „Мамо, човек се храни с онова, което дава на другите.”
   Ролан казвал твърде често на майка си:
   „Отвъдният живот е заложен в съществата още от тяхното рождение; този живот е двойникът, който живее в тялото и който се излюпва при смъртта. . . И тъй като душата се развива като растение, вие трябва да се грижите за вашия вътрешен климат.”
   „Ти не се грижиш достатъчно за това второ лице, което обаче е свързано с теб така тясно, както и сянката ти. Ти трябва да извайваш с пръсти на скулптор физическия строеж на твоя двойник. Никога няма да са достатъчно грижите за усъвършенстване на твоето невидимо същество.”
   „Гледаш прекалено повърхностно на конструкциите на твоя двойник. Камък по камък вие трябва да градите дома на вашето безсмъртие. . .”
   Това духовно тяло, този двойник на нас самите, сияе безспир. Това, което наричат аура. Струва ми се, че по този въпрос няма единомислие сред свидетелствата, нито впрочем и сред специалистите. Някои различават множество аури и им дават твърде научни наименования. Други твърдят, че това е същата аура, която долавят медиумите и която отсега нататък ще може да бъде заснемана благодарение на методите на Кирлиан или Лихтенберг. Други обаче оспорват това.
   Това, което ми направи впечатление при тези свидетелства от отвъдното, е, че нашите духовни тела сияят, както впрочем и всяко нещо, със светлина, която нашите очи от плът не различават. Тази светлина е оцветена и от сегашния момент и в продължение на цялото ни бъдещо развитие при всеки един от нас отговаря на нашето ниво на духовност, на нашите вътрешни заложби. По-голямата част от произведенията, посветени на отвъдното, съставят една малка картина на съответствията между нюансите на аурата и преобладаващите чувства, които тя издава.
   Мистиците често потвърждават съществуването на това явление. Като Ан-Катрин Емерих в своите видения:
   „Аз също така често виждам, когато трябва да бъда посветена в това, движенията на душата, вътрешните страдания, с една дума всички чувства, да се проявяват през гърдите и цялото тяло в хиляди светли или тъмни форми, според различните посоки, с различни нива на забавяне или бързина.”
   Християнската традиция обаче е свързана единствено с последното стъпало на развитието, с бялата светлина със златисти отблясъци. И така, за тази светлина се говори в почти всички жития на светци. За нея изчерпателно се свидетелства още в Стария завет. Нейното най-високо проявление обаче си остава разказът за Преображението на Христос на връх Табор. Тогава одеждите му се появяват „твърде бели, каквито никои белач на земята не може така да избели” (Марко, 9, 3) или още „бели като светлината” (Матей, 17,2), „Лицето Му блести като Слънцето”.
   Всички богослови от началните векове и по-точно от християнския Изток са виждали в ореола най-яркото проявление на нашата бъдеща слава. Впрочем според Св. Йоан Дамаскин  в действителност за момент с нова и изключителна светлина е засиял не Христос, а апостолите Петър, Яков и Йоан, които за момент са били удостоени с честта да видят Христос в славата, която Той винаги е притежавал. Днес ние бихме могли да наблегнем на факта, че тогава те са видели също отдавна починалите Илия и Мойсей, увлечени в разговор с Христос. Това е тялото на славата, двойникът на апостолите, съществуващ при тях още от самото им зачатие, както твърди Ролан дьо Жувнел, този двойник вижда направо през тялото им от плът онова, което тяхното тяло от плът не е могло да види. Апостолите за един кратък миг преминават от една плоскост в друга, от плоскостта на нашата тежаща материя в плоскостта на славата. Както и при проучваните от доктор Муди или от И. К. Хампе хора, напускали тялото си, този преход от една плоскост в друга става в нещо като тунел: това е странният „сън” или по-скоро вцепенението, в което се вкаменяват апостолите в този момент.
   Не е възможно да се опише по-точно тази слава на духовното тяло. Още малко да се нарисува направо. Но именно за да ни даде все пак някакво усещане за нея или за да навее носталгия в нас, християнският Изток е измислил тази толкова особена форма на изкуството: иконата.
   В нея всичко се къпе в златна Божествена светлина. Нито телата, нито предметите оставят някаква сянка. Телата са издължени, сплеснати, почти като призраци.    Лицата са осветени отвътре, отразявайки всички сенки в ореол около лицето. Бялото на окото почти липсва, липсват вежди и сведени клепачи. Те са широко отворени за отвъдното. Те съзерцават невидимото.
   Когато Св. Тереза Авилска или Св. Бернадет в Лурд виждат същата тази  светлина, като отбелязват, че тя е по-ослепителна от слънцето и въпреки това не наранява очите, аз мисля, че става въпрос за същото явление, че техният двойник вижда през тялото им от плът.
 
   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн