Пиер Моние и овладяването на невидимото ( "Мъртвите ни говорят" )

   Пиер Моние е млад френски офицер, починал на 23 години на 8 януари 1915 г. на фронта в Аргон. Единствен син, роден в протестантска фамилия, много вярваща и строго спазваща религиозните обреди, той имал щастието да бъде любимото дете в едно сговорно семейство. Добро здраве, блестящо обучение, заможни родители. Но също и добро християнско образование: ежедневен прочит на Библията, молитви преди хранене, формиране на съзнанието към търсене на справедливостта и в посока към дълга. След като бил ранен за първи път, Пиер си идва в отпуск при семейството. Отново сбогуване. Този път той няма да се върне.
   Родителите са напълно сломени. Малко след смъртта на своя син обаче госпожа Моние разпознала много ясно гласа на Пиер, който я повикал на три пъти. Развълнувана, тя попитала: „Ти ли си, Пиер?". . . „Аз съм, мамо! Не се плаши изобщо, аз съм жив!"
   Госпожа Моние не била изпаднала в екстаз. Това е впрочем единственият случай, при който тя чула отново на Земята гласа на своя син. Но от този момент нататък Пиер продължил да поддържа връзка с нея. Тя долавяла вътрешно неговите мисли, различавайки ги много ясно като идващи не от нея самата.
   На 5 август 1918 г. госпожа Моние получила следната вътрешна заповед: „Не мисли за нищо! Пиши!" Тя грабва бързо това, което й попада под ръка: тефтерче със сметки и молив, после на един дъх започва да пише: „Да, аз те помолих да пишеш. Мисля, че по този начин ще можем да поддържаме връзка много по-лесно."      Общуванията им продължават до 9 януари 1937 г., почти 19 години! В началото те са всекидневни, после малко се поразреждат. Седем големи тома с около 450 страници всеки били написани по този начин. Те се съхраняват при Фернан Ланор, който подготвя преиздаването им.
   Този случай не е единствен. Осъществявали са се и други общувания между починали и живи, без те да са били непременно свързани емоционално. Понякога починалият и живият не са се познавали никога на Земята. За да информирам по-точно читателя, вече запознат с този род явления, свързани с „автоматичното" или „интуитивното" писане, ще кажа, че в тази огромна литература отделям рязко от всичко останало четири големи текста: посланията, изпратени от Пиер Моние, Берта, Паки и Ролан дьо Жувнел. Към тях прибавям един малък, стегнат, но много наситен текст, получен лично от Симон чрез Жан Прийор. По редица причини, твърде уважителни, но чието назоваване и разискване тук биха отнели много време, аз отреждам много високо място на тези послания, които съперничат на най-големите мистични текстове. Те освен това имат огромното предимство, че са разбираеми и увлекателни за голям брой читатели, а също и в редица области по-точни от мистичните, които смътно са прозрели онова, което тези преки свидетели на отвъдното са видели.
   В третото си послание от 8 август 1918 г. Пиер Моние вече ни разкрива една част от тайнството па смъртта, от тайнството на самия преход:
   „Не се страхувай от смъртта, мъничка мамо! Аз се страхувах от нея, без да искам. . . аз не я познавах, за мен тя бе едно непознато лице, което си представях забулено с кръв. Да! Беше ме страх от смъртта! Но когато тя дойде, лицето й беше светло като твоето! Заспах в ръцете й; тя ме утешаваше с глас, който звучеше като твоя. . . та нали именно към твоя глас, о, скъпа мамо, се стремеше всичката нежност на твоята мисъл? Всичко това трая само няколко мига. . . човек няма време да изпита страх, уверявам те! Чувството за отговорност. . . действията, които трябваше да предприема. . . желанието да защитя поста си, каквото и да се случеше. . . после силен удар в гърдите и главата. . .като с юмрук, които ми попречи да дишам, но не и да изкрещя заповедите си на моите хора. . . после всичко се завъртя. . . после вече нямаше нищо!!! Дори чувство за падане. . . и изведнъж твоят глас, твоят отчаян глас, който зовеше: „Пиер! Пиер! Малкият ми! Малкият ми!. . ." и окончателното събуждане, преди да се спусна към теб."
   Доловил болката на своите родители, Пиер незабавно се отправя към тях, но тъй като е невидим, напразно се опитва да ги утеши. Вече разгледахме тази ситуация.
Много години след това Пиер се връща към този преход в другия свят и ни разкрива по-подробно тайната на своето ведро спокойствие в последните си мигове: „О, мамо, през трагичните часове на нашето последно земно изпитание колко пъти съм чувствал до себе си благословеното присъствие на моя Спасител! Колко пъти, под заплашителния лик на възможната смърт съм разпознавал светлото тържествуващо лице на Христос, който нежно ми говореше: „Смелост! Това съм аз, не се страхувай!" И въпреки това пред развълнувания ми взор имаше само пламъци и кръв! Ушите ми чуваха само грохота на битките и стоновете на агонизиращите! Но отвъд тези видения, над тези гърмежи и тези викове сияйното лице на Възкресения и неговото утешително слово се издигаха над облаците и урагана: „Смелост!. . .Това съм аз!. . .Не се страхувай!"
   Скъпа Моя, много са тези, които открито или тайно са извършили тази опитност: това е била причината за спокойното им очакване на Божията воля. Христовата намеса е факт, а не сън. Ние видяхме, чухме, докоснахме Невидимото; духовната армия ни поддържаше и ни доведе до двойната победа. . . победата над нас самите и победата на нашата кауза."
   Един друг текст, от 24 декември 1919 г., вече говори за тази утеха, дарена от Христос, като набляга особено върху реалния характер на тези видения:
„Децата, умиращи сами на бойните полета, и местните хора, които „предават духа си в ръцете Господни" (Евангелие на Лука, 23, 46), бяха неизменно поддържани и облекчавани от това утешително видение. Не употребявам думата „видение" в смисъл на нещо въображаемо, а в този на „изостреното зрение", на подсиления поглед. Искам да кажа, че Христос е бил там. Самият той, със своята човешка форма и видим за тези, които току-що е подкрепил! Не причислявайте също така безразборно към легендите разказите, в които ви уверяват, че този или онзи измежду братята ви е видял своя Спасител; това не е сън, фантасмагория. . . между тях действително се е намирала Мисълта иа обективно изразената Божия Любов/'
Вярвам, че тези текстове са много важни за нас самите и за тези, които ние обичаме. Вярвам, че много често, може би дори винаги, Господ се намесва във върховния момент. Но в съвсем последния момент, тогава, когато умиращият не е вече в състояние да го каже или вече няма време за това. Господ не иска да посяга върху свободата на онези, които остават. Следователно срещата се извършва тайно. Но всеки един в часа на най-голямото изпитание бива придружен не само от любовта на своите близки, но и от любовта Господна чрез неговия Христос или чрез „вестители", сиреч ангели.
   Тези ангели, тези пратеници на Бога, изглежда понякога могат, точно както в някои филми, да объркат покойниците. Карлис Озис и Ерлендур Харалдсон посочват множество примери за това в Индия, докато в САЩ те не са срещали такива по време на своите проучвания. В Индия тези „грешки" изглежда са ставали независимо от религията на умиращия. Това се е случвало на индийски християни (един пастор и един учител) и дори на чужденци (един шведски мисионер). В единия от тези случаи двама болни с едно и също име се намирали в една и съща болница. Когато първият дошъл на себе си, тогава, когато го смятали за мъртъв, той разказал, че бил отнесен в „едно чудесно кътче" от облечени в бяло вестители. Тогава той видял един човек, облечен също в бяло и държащ в ръка голяма книга, който казал на вестителите, че са довели не лицето, което е трябвало. Човекът им заповядал да отведат пациента обратно на Земята. Когато обаче последният дошъл в съзнание, другият болен със същото име починал. В някои случаи погрешно взетият умиращ се събужда с белязано от приключението си в отвъдния свят тяло от плът.
   Мнозина също са имали впечатлението, че са могли да избират напълно свободно дали да се върнат на Земята, за да изпълнят задача, на която са държали много, или да останат в отвъдния свят. Но тази отсрочка изглежда е валидна единствено за хора, които трябва да се грижат за дете или за болен.
   Други, напротив, ще бъдат насила изпратени отново на Земята въпреки техните молби или изтръгнати от този свят, без да разбират защо, без непохватност или непредпазливост от тяхна страна да са били причина за това. Някои покойници дори твърдят, че отвъдното ни закриля до такава степен, че дори нашите безразсъдни постъпки са почти винаги компенсирани. Но обратно, когато часът настъпи, нищо не може да ни задържи.
   Прочутият медиум Белин разказва в една много хубава книга как след смъртта на своя единствен син Мишел той най-накрая успял да се свърже с него мислено. Това свидетелство е много вълнуващо, защото от него блика чистосърдечност. Би могло да се мисли, че такъв голям медиум като Белин би опитал да прикрие евентуалния си провал. Това не би било твърде трудно. Кой би могъл да провери?
   Но не! Белин ни разказва как е трябвало да чака часове, дни нощи този контакт, тази вътрешна мисъл, която той явно щеше да долови в себе си като идваща наистина от неговия син. Той би могъл наистина да заблуди другите, но единствено истинската връзка можеше да му донесе известно утешение. Книгата не пресъздава цялото това очакване, но все пак един доста верен отзвук от него. Белин често отбелязва: „Тишина. Часът е 9.45. Контактът прекъснат" или „Връзката се преустановява рязко. Часът е 5.22." Ето първия диалог:
„Аз: Мишел? Това съм аз, твоят баща, часът е пет сутринта. Сърцето ми се свива. Изпитвам огромна болка при мисълта за теб. Откакто катастрофира и си отиде на 5 август 1969 г., аз не исках да те измъчвам, да пожелавам връзка. Мишел, аз съм, татко. Чуваш ли ме?
Мишел: Чувам те.
Аз: Мишел, твоето изчезване остава за нас загадка. Как стана всичко?
Мишел: Това все някак трябваше да се случи. Животът ми бе предначертан и твоите страхове за мен бяха основателни.
Аз: Мишел, можеш ли да ни дадеш подробности?
Мишел: Какво искаш да знаеш?
Аз: За катастрофата.
Мишел: Катастрофата стана внезапно, колата ми се занесе наляво, опитах се да я изправя, после настъпи пълна тъмнина.
Аз: Мишел, имало ли е механична авария, нехайство или непредпазливост от страна на трети човек:
Мишел: Не, часът ми бе настъпил, трябваше да отпътувам.
Аз: Мишел, можеш ли да ни помогнеш да живеем?
Мишел: Не, но вие трябва да живеете. Най-силното нещо е животът. Моята смърт има смисъл единствено чрез вашето страдание и вашия живот.
Аз: Мишел, следователно нашето страдание има стойност, носи полза?
Мишел: Да, всяко страдание носи в себе си кълновете на живота."
   Едно друго, починало много по-младо, дете, за което ние ще говорим още много пъти, бе заявило същото на майка си по метода на интуитивното писане (както Пиер общуваше с госпожа Моние): „Смъртта ни не е произшествие, а проявление на Божията воля. Всяка раздяла има свой мотив"..........

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
    Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

Франсоа Брюн