Арнолд Мостович - "Ние от космоса" (откъси)

ФАНТАСТИЧНАТА ИСТОРИЯ ЗА ФИГУРКИТЕ ОТ АКАМВАРО И ЗА КАМЪНИТЕ ОТ ИКА



Няколко съществени причини ме накараха да обединя в едно разказите за две необикновени, противоречащи на логиката и здравия разум археологически открития. Тези открития са били направени в Акамбаро (Централно Мексико) и в Ика (Перу). Смятам, че читателят сам ще се досети кои са те и какви са били намеренията на автора ... Ще си позволя да разкажа историята за фигурките или статуетките в Акамбаро, като използувам обширната статия на Робърт Дж. Уилис, поместена в не по-малко странното от самото събитие американско списание „Инфо". „Инфо" е началото на думата информация, но едновременно с това и съкращение на името „Информация на Форт", което пък, на свой ред, се нуждае от обяснение. Чарлс Форт е американец, починал през 1932 година. Негово хоби било събирането и записването на информация за необикновени, неизяс­нени факти и сведения, които той старателно проверявал. Той посветил четири книги на тези необикновени факти. След смъртта му в САЩ било създадено „Дружество на Чарлс Форт" и един от основателите бил Теодор Драйзер. Дружеството издавало до 1950 година месечното списание „Даут", а няколко години по-късно се появило списанието „Инфо", което през 1969 година публикува статията, на която се позоваваме. Въпросът за статуетките от Акамбаро е повдиган в много книги. За тях писа Жак Бержие. Робер Шару им е посветил обширно описание в книгата си, за която след малко ще стане дума. А Ика е местност в Перу, която се намира недалеч от Маска. В Полша се писа много за откритото в Ика голямо количество черни камъни, покрити с фантастични рисунки - главен източник на информацията беше статията на Робер Шару в „Пари Мач" от декември 1974 година. Няколко месеца по-късно издателство Робер Лафон пусна на пазара книгата на този автор („Тайната ла Андмте"), в която историята на камъните от Ика е разказана много подробно. В книгата си „Доказателства" Ерих фон Деникен също е посветил много място на камъните от Ика. Добре би било да споменем, че тази книга, издадена през 1978 година, в продължение на 53 седмици се намираше в списъка па бестселърите във ФРГ. Името на Робер Шару доста често се мярка в нашия разказ, затова следва да го представим по-подробно. Toй, както и Фон Депиксп е публицист, репортьор, пътешественик. Един от тези, които смятат, че истинската история на пашата цивилизация още не е написана. Шару е дълбоко убеден, че миналото на цивилизования човек достига стотици хиляди (ако не и милиони) години назад в глъбините на историята. Той също смята, че в нашата история са се намесили представители на извънземна цивилизация и че немалка роля в тази намеса е изиграла вероятно Атлантида. „Тайната на Андите" е седмата книга на Робер Шару.





БЛАГОСЛОВЕНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ДЪЖДА





През 1945 година някой си Валдемар Хулсруд, търговец от Акамбаро, както яздел по пътя, забелязал на известно разстояние от града разкрити от проливния дъжд отломки и парчета на глинени изделия. Той бил колекционер и не искал да пропусне може би интересна находка, затова взел един от намерените предмети, а когато дъждът престанал, изпратил на мястото грънчаря Одилон Тинахеро, който трябвало да каже дали си струват по-нататъшните търсения. Оказало се, че са попаднали на необикновено богата находка от глинени статуетки, по всяка вероятност доста стари. До 1952 година Хулсруд събрал повече от 30 000. Какви са тези статуетки? Всички били обработени от обикновена глина, изпечена (както твърдят специалистите) на открито (по-малко от 500°С). Фигурите достигали 98 см височина, а плочките до 150 см дължина. Изображенията били на хора и животни. Но най-странното е, че повечето от тях представляват животни, за които се знае, че са измрели преди много години, напълно непознати на науката. Срещат се и живописни групи от хора и животни, които представляват някакви сцени. Въображението на художника (най-сигурно художници) е наистина удивително, още повече че в цялата колекция няма нито едни дубликат. Сред всичките 30 000 екземпляра не се повтаря нито една сцена, нито едно животно, нито една група. Уилис разделя уникалните фигури от колекцията на 21 типа. Освен статуетките, там се срещат и обикновени глинени съдове от тераскански тип. Преди векове в Акамбаро са живели тараските - тайнствен народ, чийто език останалите жители на Мексико не разбирали. Произхождали вероятно от Перу, което може би има известно значение за намирането на ключа към разрешаването на тази загадка. Най-голямата сензация в тази колекция предизвикват животните от „преди потопа - динозаври, плезиозаври или бронтозаври. При това фигурките представят много от тях в изключително дружески отношения с хората! От всякаква гледна точка това е нещо невероятно. Та нали големите гущери, както се знае, са изчезнали от земната повърхност преди около 70 000 години. Следователно първо, не е възможно индианците, живели преди няколко хиляди години, да са знаели как изглеждат тези животни; второ, напълно невероят­но изглежда съжителството на хората с динозаврите, след като, както твърди науката, нашият непосредствен предшественик се е появил едва преди няколко десетки хиляди години. Днес художникът би могъл да си позволи подобна фантазия, тъй като видът на тези отдавна измрели жи­вотни е достатъчно познат от съответната литература, от филмите и телевизията. Но преди няколко хиляди години? Впрочем сред статуетките има и такива, които представят животни, измрели значително по-късно - 12 000 г. пр. н. е. Но и те по никакъв начин не са могли да бъдат известни на създателите им. Останалите глинени изделия, намерени в Акамбаро, както вече казахме, са съдове, а освен тях лули, маски, мумии (!) и някакви други предмети, чието предназначение все още остава неизвестно. Всеки път, когато се правят подобни открития, когато пред очите ни се разкрива нещо, което противоречи на научните постановки, се говори за фалшификация. Естествено невероятен е фактът, че индианците преди няколко десетки (а може и повече) векове са знаели как изглеждат животни, измрели преди десетки милиони години. Невероятно е свързването на хората и тези животни в свободно играещи си групи. Накрая подозрителен е и фактът, че тези предмети, про­лежали в земята толкова дълъг период, не са се покрили с патина.

Най-лесно обяснимо е последното съмнение. Многократно е отбелязано, че римски, гръцки или египетски глинени съдове, както и забележителната керамика от Маска или от Паракас — всички тези великолепни находки са запазили първичните си цветове, защото, както е случаят в Акамбаро, са пролежали в сухо място, в земя без влага. Но който обвинява във фалшифициране, трябва да каже с каква цел е било извършено. Това е основният принцип при всяко следствие. Кой би бил заинтересуван от подобно масово фалшифициране, което изисква къртовска, дългогодишна работа на много специалисти? Нали всеки разбира, че финансовата полза би била много по-голяма, ако тези фигурки бяха десетина — е, да речем, няколко десетки или дори няколко стотици. Но десетки хиляди? Хулсруд заплатил на споменатия грънчар и синове те му, които изравяли фигурите, около 30 долара за седем години. Кой би имал сметка от това? Дали самият той, след като не е продал нито една фигурка и дори не е възнамерявал да продава? Впрочем и най-повърхностната експертиза позволява да се пресметне, че фалшифицирането на такова количество статуетки би изисквало от трима души триста годишен труд, да не говорим, че за изпичането на глината е трябвало да се докарат цели тонове дърва, тъй като Акамбаро е почти лишен от дърва. И накрая - членовете на семейство Тинахеро би трябвало да се отличават с необикновени познания в областта на зоологията, археологията или палеонтологията, за да сътворят цял музей от такива фалшификати. А бащата Тинахеро и синовете му едва умеят да четат и пишат.

Подобни фигурки са намирани по-късно не само иа това място, където за първи път ги е видял Хулсруд. Професор Хепгуд, географ, е бил свидетел иа проучвания в самия град. По-късно той писал, че под разрушената къща иа местния шеф иа полицията били намерени 44 глинени статуетки, идентични с тези от колекцията на Хулсруд. (Интересно е, че всички статуетки иа Хулсруд били намерени, разделени в няколко отделни скривалища, върху площ, която не превиша­ва половин хектар. Във всяко скривалище имало около 40 статуетки.) Споменатата къща била обитаема до 1930 година и никой до момента, в който започват търсенията, не е имал възможност да закопае каквото и да е под основите й.