Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ТРЕТА ГЛАВА
Би било много интересно, мислеше си Румата, да хванем този Вага и да го откараме на Земята. Технически това не е трудно. Би могло да се направи още сега. Какво ли ще прави на Земята? Румата се опита да си представи какво би правил Вага на Земята. В светла стая с огледални стени и кондициониран въздух, който мирише на борова гора или на море, е хвърлен огромен космат паяк. Паякът се е притиснал до лъскавия под и трескаво върти злобните си очички и — какво да прави? — извит ребром, полека-лека тръгна към най-тъмния ъгъл, притиска се, издал заплашително напред отровните си челюсти. Разбира се, преди всичко Вага ще започне да търси засегнати. И, естествено, и най-глупавият засегнат ще му се стори прекалено чист и негоден за използуване. И старчето ще се поболее. И дори ще умре. Но впрочем кой го знае. Там е цялата работа, че психологията на тези изроди е като тъмна гора. Свети Мика! Да се ориентираш в нея е много по-трудно, отколкото в психологията на нехуманоидните цивилизации. Всичките им действия могат да се обяснят, но дяволски трудно е тези действия да се предскажат. Да, може и да умре от мъка. Пък може и да свикне, да се приспособи, да схване кое какво представлява и да стане горски в някой резерват. Защото не може да няма някоя дребна, безобидна страст, която тук само му пречи, а там да стане смисъл на живота му. Струва ми се, че обича котките. Казват, че в бърлогата му имало цяло стадо и им бил главил специален пазач. И дори плащал на този човек, макар че е скъперник, и просто би могъл да го сплаши. Но какво ли ще прави на Земята с чудовищното си властолюбие, не се знае.
Румата спря пред кръчмата и се накани да влезе, но откри, че е изчезнала кесията му. Той стоеше пред входа съвсем объркан (никак не можеше да свикне с тези неща, макар че не му се случваше за пръв път) и дълго бърка във всички джобове. Имаше само три кесии, по десетина жълтици във всяка. Едната получи директорът, отец Кин, другата получи Вага. Третата беше изчезнала. Джобовете му бяха празни, от десния му крачол бяха грижливо отрязани всички златни пластинки, а от пояса му беше изчезнал кинжалът.
В този момент той забеляза, че недалеч от него се бяха спрели двама щурмоваци, зяпаха го и се смееха. Сътрудникът на Института трябваше да плюе на това, но благородният дон Румата Есторски побесня. За миг му причерня пред очите. Спусна се към щурмоваците и ръката му неволно се вдигна, свита в юмрук. Изглежда лицето му се беше променило страшно, защото присмехулниците се стъписаха и със замръзнали като на паралитици усмивки бързо се шмугнаха в кръчмата.
Тогава Румата се уплаши. Такъв страх го хвана, какъвто беше изпитал само веднъж в живота си, когато като сменен пилот в рейсовия звездолет за пръв път почувствува пристъп на малария. Болестта се беше появила кой знае откъде и само след два часа с шеги и закачки го излекуваха, но той завинаги запомни сътресението, което изпита здравият и прав, никога не боледувал човек при мисълта, че нещо в него се е развалило, че е станал уязвим и като че ли е загубил едноличната си власт над своето тяло.
Но аз не исках, помисли си той. Дори през ум не ми е минавало. Та те нищо особено не правеха — стояха си и се смееха… Много глупаво се смееха, но вероятно съм имал ужасно смешен вид, когато бърках по джобовете си. Та аз замалко не ги заклах, изведнъж разбра той. Ако не бяха избягали, щях да ги заколя. Спомни си, че съвсем наскоро срещу облог с един удар беше разсякъл отгоре додолу едно чучело, облечено с двойна соанска ризница, и тръпки го побиха по гърба… Сега щяха да се търкалят тук като заклани свине, а аз щях да стоя с меч в ръка и нямаше да зная какво да правя… И това ми било бог! Станал съм звяр…
Изведнъж той почувствува, че го болят всички мускули като след тежка работа. Хайде-хайде, тихо си каза той. Нищо страшно няма, всичко мина. Просто избухване. Мигновено избухване и всичко вече мина. Все пак аз съм човек и нищо животинско не ми е чуждо… Това са просто нерви. Нервите и напрежението през последните дни… И главното чувството, че се надвесва някаква сянка. Не се знае чия, не се знае откъде, но тя се надвесваше и се надвесваше неизбежно…
Тази неизбежност се чувствуваше във всичко. И в това, че щурмоваците, които съвсем доскоро страхливо се въртяха около казармите, а сега с извадени брадви свободно се разхождаха по средата на улиците, където преди се разрешаваше да ходят само благородните донове. И в това, че от града изчезнаха уличните певци, разказвачи, танцьори и акробати. И в това, че гражданите престанаха да пеят песнички с политическо съдържание, станаха твърде сериозни и съвсем точно знаеха какво е потребно за благото на държавата. И в това, че внезапно и необяснимо защо беше затворено пристанището. И в това, че бяха разрушени и изгорени «от възмутения народ» всички магазинчета, в които се продаваха редки предмети — единствените места в кралството, където човек можеше да си купи или да вземе за временно ползване книги и ръкописи на всички езици в Империята и на древните, сега мъртви езици на местното население в Задпроливието. И в това, че украшението на града, лъскавата кула на астрологическата обсерватория, сега стърчеше в синьото небе като черен прогнил зъб, изгоряла при «случаен пожар». И в това, че консумацията на алкохол през последните две години беше се увеличила четири пъти — и то в Арканар, който открай време се славеше с необузданото си пиянство. И в това, че постоянно наплашените, угнетени селяни съвсем се заровиха под земята в своите Райски колиби и Въздушни целувки и не се осмеляваха да излизат от землянките си дори за най-необходимата полска работа. И в това, че старият лешояд Вага Колелото се беше преселил в града, надушвайки голяма плячка… Някъде вдън двореца, в разкошните си покои, където болният от подагра крал, двадесет години слънце не видял от страх пред всичко на света, син на собствения си прадядо, слабоумно се киска и подписва една след друга страшни заповеди, които обричат на мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде там береше чудовищен цирей и трябваше да се очаква, че ако не днес, то утре този цирей ще се пукне…
Румата се подхлъзна на един пръснат пъпеш и вдигна глава. Намираше се на улица «Премногоблагодарност», в царството на солидните търговци, сарафи и майстори златари. От двете страни се издигаха солидни стари къщи с магазини и житарници, тротоарите тук бяха широки, а платното настлано с гранитни блокчета. Обикновено тук се срещаха благородници и по-богати хора, но сега срещу Румата напираше гъста тълпа от възбудени хора от простолюдието. Те предпазливо заобикаляха Румата и раболепно го поглеждаха, а мнозина за всеки случай се покланяха. По прозорците на горните етажи се мяркаха дебели лица, на които се заковаваше възбудено любопитство. Някъде отпред някой началнически подвикваше: «Хайде, минавай!… Разпръсни се!… Хайде, бързо!…» В тълпата си говореха:
— Тъкмо в тях е злото, от тях най-много трябва да се боиш. На вид са тихи, добродушни, почтени, гледаш го — търговец като търговец, а отвътре горчив като отрова…
— Ама те как го… Аз съм свикнал с тези работи, но, повярвай ми, като гледах, повдигна ми се…
— А те пет пари не дават… Ербап момчета. Просто се радвам. Такива няма да те предадат.
— А пък може би не трябва така? Все пак човек е, жива душа… Щом е грешен, накажете го, поучете го, а защо трябва така?
— Остави тези работи… По-тихо говори, първо, наоколо има хора… Господарю, а, господарю!
— Но че е стопанин, стопанин е. Има хубаво сукно, ако ги натиснем, ще го дадат, няма да се пазарят… Но да побързаме, че онези, Пакиновите закупчици, ще го задигнат…
— Ти, момчето ми, най-важното е да не се съмняваш. Вярвай ми, това е най-важното. Щом властите така постъпват, значи знаят какво правят…
Пак са пречукали някого, помисли си Румата. Дощя му се да се отбие и да заобиколи мястото, откъдето идваше тълпата и където викаха — минавай, разпръсквай се. Но не се отби. Само прекара ръка по косите си, да не би някой паднал кичур да закрие камъка на златния му обръч. Камъкът не беше камък, а обектив на телепредавател, а обръчът не беше обръч, а предавател. Историците на Земята виждаха и чуваха всичко, което виждаха и чуваха двеста и петдесетте разузнавачи на деветте континента на планетата. И затова разузнавачите бяха задължени да гледат и слушат.
Вдигнал глава и разперил настрани мечовете, за да закача повече народ, той тръгна по средата на платното право срещу хората и те припряно се дръпнаха, за да му правят път. Четирима плещести носачи с боядисани муцуни пресякоха улицата, носейки сребриста носилка. Зад перденцата надникна красиво студено личице с извити мигли. Румата свали шапка и се поклони. Беше дона Окана, сегашната фаворитка на нашия орел, дон Реба. Като съгледа великолепния кавалер, тя меланхолично и многозначително му се усмихна. Той без запъване можеше да наброи поне двадесетина благородни кавалери, които, ако ги удостоеше някой с такава усмивка, щяха да хукнат при жените и любовниците с радостната вест: «Сега всички други да се пазят, всички ще купя и продам, ще им дам да се разберат…» Такива усмивки бяха нещо рядко и понякога струваха неоценимо скъпо. Румата спря и дълго гледа след носилката. Трябва да се реша, помисли си той. Трябва най-после да се реша… Настръхна при мисълта какво щеше да му струва това. Но трябва… Трябва… Решено е, помисли си той, все едно, друг път няма. Довечера. Той стигна оръжейния магазин, където одеве се беше отбивал да пита колко струват кинжалите и да послуша стихове. Ето каква била работата… Значи твоят ред бил дошел, добри ми отче Гаук…
Тълпата беше се разпръснала вече. Вратата на магазина беше откачена от пантите, прозорците изкъртени. На прага, запънал крак в рамката на вратата, стоеше грамаден щурмовак със сива рубашка. Друг щурмовак, по-слаб, беше клекнал до стената. Вятърът носеше по платното на улицата изписани листове.
Грамадният щурмовак пъхна пръст в устата си, посмука го, после го извади и го огледа внимателно. На пръста имаше кръв. Щурмовакът улови погледа на Румата и добродушно просъска:
— Хапе, мръсникът му, като пор…
Вторият щурмовак бързо се изкиска. Един такъв мършавичък, бледен хлапак, неуверен, с пъпчиво лице, веднага си личеше, че е новак, змийче, пале…
— Какво е станало тук? — попита Румата.
— Спипахме един скрит книжник — нервно каза палето.
Дангалакът пак започна да смуче пръста си, без да променя позата си.
— Мир-рно! — тихо изкомандува Румата.
Палето бързешката скочи и прибра брадвата. Дангалакът се позамисли, но накрая прибра краката си и застана доста изправено.
— Какъв е този книжник? — попита Румата.
— Съвсем не зная — каза палето. — По заповед на отец Цупик…
— И какво стана? Арестувахте ли го?
— Тъй вярно. Арестувахме го.
— Това е добре — каза Румата.
Това наистина никак не беше лошо. Оставаше му още време. Няма нищо по-скъпо от времето, помисли си той. Един час се равнява на един живот, един ден е безценен.
— И къде го откарахте? В Кулата ли?
— А? — смутено попита палето.
— Питам, в Кулата ли е той сега?
На пъпчивото лице се разля неуверена усмивка. Дангалакът заръмжа. Румата рязко се обърна. Там, от другата страна на улицата, на горния праг на една врата като чувал с дрипи висеше трупът на отец Гаук. Няколко дрипави хлапета със зяпнали уста и опулени очи го гледаха от двора.
— Сега в Кулата не се изпраща всеки — добродушно изхриптя зад гърба му дангалакът. — Сега тия работи ги правим бързо. Примката на шията и хайде на разходка…
Палето отново се изкиска. Румата с невиждащи очи се извърна към него и бавно прекоси улицата. Лицето на печалния поет беше черно и неузнаваемо. Румата наведе очи. Само ръцете бяха му познати, дългите слаби пръсти, изцапани с мастило…
Сега живота не напускаме,
сега насила ни извеждат.
И даже някой да поиска
да промени в живота всичко,
безсилен, смазан и несръчен,
ръцете слаби ще отпусне —
на звяра не открил сърцето
и не разбрал сърце ли има…
Румата се обърна и си тръгна. Добрият слаб Гаук… Звярът има сърце. И ние знаем къде се намира той. И това е най-страшното, мой кротки, безпомощен приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го прободем, без да пролеем кръвта на хиляди наплашени, заблудени, слепи хора, които не се съмняват в нищо. А те са толкова много, безнадеждно много — невежи, разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни да надмогнат мисълта как да спечелят още една медна пара повече… И още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите тях. Рано, прекалено рано, цели векове по-рано, отколкото е възможно, в Арканар се появи сивото тресавище, то няма да срещне съпротива и ни остава само едно: да спасим малцината, които могат да се спасят. Будах, Тара, Нанин и да речем, още десетина или най-много двадесетина души…
Но само като си помислеше, че хиляди други, макар и по-малко талантливи, но също така честни, истински благородни хора, са обречени, в гърдите му нахлуваше леден мраз и чувство за собствената му подлост. Понякога това чувство толкова се изостряше, че съзнанието му се помрачаваше и Румата като пред очите си виждаше гробовете на сивата паплач, озарявани от розовите пламъци на изстрелите и изкривената от животински ужас, все така незабележимата и малко бледа физиономия на дон Реба, и бавно рухващата от само себе си Весела кула… Да, това би било приятно. Би било истинско нещо. Истинско микроскопично въздействие. Но след това… Да, в Института са прави. След това ще дойде неизбежното. Кървав хаос в страната. На повърхността ще изплува нощната армия на Вага — десет хиляди главорези, отлъчени от всички църкви, насилници, убийци, развратници; орди от меднокожи варвари, слезли от планините, ще изтребват всичко живо, от пеленачетата до старците; грамадни тълпи, заслепени от ужас селяни и граждани, бягащи в горите, в планините, в пустините; и твоите привърженици — веселите хора, смелите хора! — които си разпарят коремите в жестоката борба за власт и за правото да владеят картечницата след твоята неизбежно насилствена смърт… И тази глупава смърт — от чаша вино, поднесена от най-добрия ти приятел, или от арбалетна стрела, иззвънтяла в гърба ти иззад някой ъгъл. И каменното лице на онзи, който ще бъде изпратен от Земята да те смени, ще намери страната обезлюдена, потопена в кръв, изпепелена от пожари, и той ще трябва да започне всичко, всичко, всичко отначало…
Когато Румата ритна вратата на къщата си и влезе във великолепното старо антре, беше мрачен като облак. При неговия вид Муга, побелелият прегърбен слуга с четиридесетгодишен лакейски стаж, настръхна и сгушил глава в раменете, само гледаше как разяреният млад господар сваля шапката си, плаща и ръкавиците, запраща на полицата презрамките с мечовете и се изкачва в покоите си. В гостната малкият Уно чакаше Румата.
— Кажи да донесат обяд — поръча Румата. — В кабинета.
— Там ви чакат — начумерено съобщи той.
— Кой ме чака?
— Някакво момиче. А може и дона да е. По държанието ми прилича на момиче — нежна е, а е облечена като благородничка… Красива.
Кира, помисли си Румата с нежност. Ах, чудесно! Как разбираш всичко, малка моя… Той постоя, затворил очи, за да сложи в ред мислите си.
— Да я изгоня ли? — сериозно попита момчето.
— Глупчо си ти — каза Румата. — Аз тебе ще изгоня… Къде е тя?
— Ами в кабинета — каза момчето, като се усмихваше неловко.
Румата с бързи крачки се отправи към кабинета.
— Кажи да донесат обяд за двама — заповяда той. — И внимавай: никого няма да пускаш. Дори краля, дори дявола, дори самия дон Реба…
Тя беше в кабинета, седеше, свила крака в креслото, подпряла глава с юмручето си, и разсеяно прелистваше «Трактата за слуховете». Когато той влезе, тя подскочи, но Румата не й даде да стане, затича се, прегърна я и заби нос в разкошните и благоуханни коси, шепнейки: «Тъкмо навреме, Кира!… Тъкмо навреме!…»
В нея нямаше нищо особено. Момиче като момиче, осемнадесетгодишна, чипоноса, баща й — писар в съда, брат й — сержант при щурмоваците. И никой не бързаше да се жени за нея, защото беше червенокоса, а в Арканар не обичаха червенокосите. По същите причини тя беше учудващо кротка и стеснителна и по нищо не приличаше на устатите и дебели еснафки, които много се ценяха във всички съсловия. Не приличаше и на меланхоличните придворни красавици, които твърде рано и за цял живот разбират какъв е смисълът на женската съдба. Но умееше да обича така, както сега се обича на Земята — спокойно и безкористно…
— Защо си плакала?
— Ти защо си такъв сърдит?
— Не, кажи ми защо си плакала?
— После ще ти разкажа. Очите ти са съвсем уморени… Какво се е случило?
— После. Кой те е обидил?
— Никой не ме е обидил. Отведи ме оттук.
— Непременно.
— Кога ще заминем?
— Не зная, малката ми. Но непременно ще заминем.
— Надалеч ли?
— Много надалеч.
— В метрополията?
— Да… в метрополията. При мене.
— Там хубаво ли е?
— Чудно хубаво. Там никой никога не плаче.
— Не е така.
— Да, разбира се. Не е. Но ти там никога няма да плачеш.
— А какви са там хората?
— Като мен.
— Всички ли са такива?
— Не всички. Има и много по-добри.
— В това вече не вярвам.
— Но това е точно така.
— Защо на теб толкова лесно ти вярвам? Баща ми на никого не вярва. Брат ми казва, че всички са свине, само че едни са мръсни, а други не са. Но аз не им вярвам, а на теб винаги ти вярвам…
— Аз те обичам…
— Почакай… Румата… Свали обръча… Нали казваше, че е грешно.
Румата щастливо се засмя, свали от главата си обръча сложи го на масата и го закри с книгата.
— Това е окото на бога — каза той. — Нека се затвори… — Той я вдигна на ръце. — Това е много грешно, но когато съм с тебе, не ми е потребен бог. Нали?
— Да — каза тя тихичко.
Когато седнаха на масата, топлите ястия бяха изстинали, а донесеното от ледника вино беше се стоплило. Дойде Уно и стъпвайки безшумно, както го беше учил старият Муга, мина покрай стените и запали свещниците, макар че беше още светло.
— Това твой роб ли е? — попита Кира.
— Не, той е свободно момче. Славно момче, само че е голям скъперник.
— Паричките обичат сметката — забеляза Уно, без да се обръща.
— И не си купил нови чаршафи, нали? — попита Румата.
— Защо пък — каза момчето. — И старите вършат работа…
— Слушай, Уно — каза Румата. — Не мога цял месец да спя на едни и същи чаршафи.
— Хе — каза момчето. — Негово величество спи по половин година и не се оплаква…
— Ами масълцето — каза Румата и смигна на Кира, — масълцето в светилниците. То да не би да е безплатно?
Уно се спря.
— Че нали имате гости? — каза той най-после решително.
— Виждаш ли го какъв е? — каза Румата.
— Добър е — сериозно каза Кира. — Той те обича. Хайде да го вземем със себе си.
— Ще видим — каза Румата.
Момчето подозрително попита:
— Къде ще ме вземете? Никъде не отивам.
— Ще отидем там — каза Кира, — където вснчки хора са като дон Румата.
Момчето помисли и каза презрително: «В рая за благородници ли?…» После подигравателно прихна и излезе от кабинета, като тътреше скъсаните си обуща. Кира погледна подире му.
— Славно момче — каза тя. — Мрачно като мече. Добър приятел имаш.
— Всичките ми приятели са добри.
— А барон Пампа?
— Откъде го познаваш? — учуди се Румата.
— Ами че ти най-много за него приказваш. Непрекъснато чувам от тебе — барон Пампа, та барон Пампа.
— Барон Пампа е прекрасен другар.
— Как така: барон, пък другар.
— Искам да кажа добър човек. Много добър и весел. И много обича жена си.
— Искам да се запозная с него… Или ти се стесняваш от мене?
— Не-е, не се стеснявам. Но макар да е добър човек, все пак е барон.
— А… — каза тя.
Румата отмести чинията.
— Все пак ми кажи защо си плакала. И си дотичала сама. Нима сега може сама жена да ходи по улиците?
— Не можех повече да стоя в къщи. Вече няма да се върна в къщи. Ако може, ще ти стана слугиня? Безплатно.
Румата се засмя, макар че залъкът заседна в гърлото му.
— Баща ми всеки ден преписва доноси — продължи тя с тих, отчаян глас, — А хартията, от която преписва, е цялата в кръв. Дават му ги от Веселата кула. И защо ли ме научи да чета? Всяка вечер, всяка вечер… Препише протокола от разпита и пие… Толкова страшно е, толкова страшно… «Ето, вика, Кира, нашият съсед — калиграфът учеше хората да пишат. А какъв, мислиш, е той? При изтезанието си е признал, че е магьосник и ирукански шпионин. На кого, вика, сега да вярваш?» А пък брат ми си дойде от патрула — пиян от бирата, целите му ръце изцапани със засъхнала кръв…» Всички, вика, ще ги изколим до дванайсто коляно…» И разпитва баща ми защо бил грамотен… Днес домъкна с приятелите си някакъв човек в къщи… Биха го, всичко опръскаха с кръв. Той престана дори да вика. Не мога така, няма да се върна, по-добре ме убий…
Румата се изправи до нея и започна да я гали по косата. Тя гледаше в една точка с блестящо сухи очи. Какво можеше да й каже? Вдигна я на ръце, отнесе я на дивана, седна до нея и започна да й разказва за кристалните храмове, за веселите градини, в които на много мили няма смет, комари и паразити, за вълшебната покривка с ястия, за летящите килимчета, за приказния град Ленинград, за приятелите си — горди, весели и добри хора, за дивната страна зад морета и планини, която има чудно име — Земя… Тя слушаше тихо и внимателно и само когато вън, на улицата — ррръм, ррръм, ррръм, — затопуркваха подковани ботуши, силно се притискаше до него.
Тя имаше едно прекрасно качество: свято и безкористно вярваше в хубавото. Ако разкажеш такава приказка на някой крепостен селянин, ще измънка със съмнение, ще си избърше сопола с ръкав и ще си тръгне, без дума да каже, само ще огледа добрия и трезвен, но за нещастие малко побъркан благороден дон. Ако започнеш да разказваш такова нещо на дон Тамео и дон Сера, няма да те изслушат докрай: единият ще заспи, а другият ще се оригне и ще рече: «Това всичкото ще каже, е много благородно, но как е там с жените?…» А дон Реба ще го изслуша докрай внимателно и след като го изслуша, ще смигне на своите щурмовачета да извият ръцете на благородния дон отзад и да разберат точно от кого благородният дон е чул тези опасни приказки и на кого вече е успял да ги разкаже…
Когато тя, успокоена, заспа, той я целуна по спокойното спящо лице, зави я със зимния си плащ с кожена обшивка и излезе на пръсти, като притвори отвратително скърцащата врата. Мина през тъмната къща, слезе в стаята на прислугата и каза, гледайки над сведените в поклон глави:
— Взех домоуправителка. Казва се Кира. Ще живее горе, при мене. Стаята зад кабинета утре грижливо да се почисти. Ще слушате управителката, както слушате мене. — Той огледа слугите: дали някой не се смее. Никой не се смееше, слушаха го с необходимото уважение. — А ако някой дрънка навън, ще му откъсна езика.
След като завърши речта си, той постоя още малко за по-голяма внушителност, след това се обърна, отново се изкачи в стаята си. В гостната, окичена с ръждясало оръжие, натъпкана с чудновати, проядени от червеи мебели, той застана до прозореца и гледайки към улицата, опря чело до студеното тъмно стъкло. Удари първа стража. В отсрещните прозорци палеха светилниците и затваряха кепенците, за да не привличат злите хора и злите духове. Беше тихо, само веднъж някъде долу с ужасен глас изрева някакъв пиян — може би го събличаха, може би искаше да влезе в чужда врата.
Най-страшни бяха тези вечери — гадни, самотни и безрадостни. Ние мислехме, че ще водим вечен бой, яростен и победоносен. Смятахме, че ще запазваме винаги ясни представите си за добро и зло, за враг и за приятел. И общо взето, мислехме правилно, само че много неща не бяхме взели под внимание. Например не си представяхме тези вечери, макар да знаехме съвсем точно, че ще ги има…
Долу издрънча желязо — слугите слагаха мандалата, готвеха се за нощуване. Готвачката се молеше на свети Мика да й изпрати какъв да е мъж, само да бъде самостоятелен човек и разбран. Старият Муга се прозяваше и правеше светия знак с големия си пръст. Слугите в кухнята допиваха вечерната си бира и клюкарствуваха, а Уно хвърляше зли погледи и им говореше като възрастен: «Стига сте си чесали езиците, пръчове такива…»
Румата се дръпна от прозореца и се разходи из гостната. Безнадеждна работа, помисли си той. Няма сила, която да ги изтръгне от обичайния кръг на техните грижи и представи. Можеш да им дадеш всичко. Можеш да ги заселиш в най-съвременни спектрогласови къщи и да ги научиш на йонните процедури и въпреки това вечер те ще се събират в кухнята, ще шибат карти и ще се кискат над съседа си, когато го тупа жена му. И за тях няма да има по-хубаво развлечение. В този смисъл дон Кондор е прав: Реба е глупост, дреболия в сравнение с грамадата от традиции, стадни правила, утвърдени от вековете, непоклатими, проверени, достъпни за всеки тъпак над тъпаците, освобождаващи от необходимостта да се мисли и проявява интерес. А дон Реба сигурно няма да влезе дори в училищната програма. «Дребен авантюрист през епохата, когато се укрепва абсолютизма.»
Дон Реба, ден Реба! Нито висок, нито нисък, нито дебел и нито много слабичък, не е с много гъста коса, но не е и съвсем плешив. Движенията му не са резки, но и не е бавен, с лице, което не се запомня, което прилича едновременно на хиляди лица. Учтив, галантен с дамите, внимателен събеседник, който впрочем не блести с кой знае какви мисли…
Преди три години той изплува от някакви плесенясали мазета на дворцовата канцелария, мазен, малко бледен, дори такъв един синкав. След това тогавашният пръв министър внезапно беше арестуван и екзекутиран, загинаха от изтезания няколко полудели от ужас, нищо не разбиращи сановници и сякаш върху техните трупове израсна като исполинска бледа гъба този упорит и безпощаден гений на посредствеността. Той е никой. Той е отникъде. Не е могъщ ум при слаб владетел, каквито историята познава, не е велик и страшен човек, отдал живота си на борбата за обединяване на страната в името на автокрацията. Не е честолюбец-фаворит, който мисли само за злато и жени, който убива наляво и надясно заради властта и властвува, за да убива. Дори се говори шепнешком, че той изобщо не е дон Реба, че дон Реба е съвсем друг човек, а този бог знае кой е, върколак, двойник, подставено лице…
Каквото и да замислеше, всичко пропадаше. Той насъска един срещу друг два влиятелни рода в кралството, за да ги отслаби и да започне широко настъпление срещу бароните. Но родовете се помириха, под звъна на чашите провъзгласиха вечен съюз и изтръгнаха от краля порядъчно парче земя, която открай време принадлежеше на Тоцовци Арканарски. Обяви война на Ирукан, сам поведе армията към границата, наблъска я в блатата и я пръсна по горите, заряза всичко на произвола на съдбата и се върна обратно в Арканар. Благодарение старанията на дон Гуг, за чието съществование, естествено, дори не подозираше, той успя да издействува от херцог Ирукански мир — с цената на два гранични града, а след това кралят трябваше да изчегърта до дъно изпразнената хазна, за да се бори със селските въстания, които обхванаха цялата страна. За такива несполуки всеки друг министър щеше да бъде обесен на върха на Веселата кула, но неизвестно как дон Реба си остана на власт. Той закри министерствата, които се занимаваха с образованието и благосъстоянието, създаде министерство за защита на короната, свали от правителствени постове родовата аристокрация и малцината учени, окончателно разнебити икономиката, написа трактата «За животинската същност на земеделеца» и накрая, преди една година, организира «полицейската гвардия» — «сивите роти». Зад Хитлер стояха монополите. Зад дон Реба не стоеше никой и съвсем очевидно беше, че в края на краищата щурмоваците ще го лапнат като муха. Но той продължаваше да прелива от пусто в празно, да трупа глупост върху глупост, отърваваше се, сякаш се мъчеше да измами сам себе си, сякаш не го интересуваше нищо друго освен безумната натрапчива задача — да унищожи културата. Подобно на Вага Колелото той нямаше никакво минало. Преди две години и последното аристократично нищожество говореше за «дребния простак, който излъга владетеля», а сега пък питай когото щеш от аристократите, всеки ще се изкара роднина на министъра за защита на короната по майчина линия.
А пък сега му е потрябвал Будах. Отново глупост. Отново някаква шмекерия. Будах е книжник. А щом е книжник — на кол. С шумотевица, с парадност, за да знаят всички. А сега няма шум и парадност. Значи — потребен му е живият Будах. Защо? Нали Реба не е чак толкова глупав да се надява, че ще накара Будах да работи за него? А пък може би дон Реба е направо глупав и късметлия интригант, който самичък не знае ясно какво иска и пред очите на всички с хитър вид върши дивотии. Смешно, три години го наблюдавам, но и досега не съм разбрал какво представлява. Впрочем, ако и той ме следеше, също нямаше да разбере. Най-забавното е, че всичко е възможно. Базисната теория конкретизира само основните видове психологическа целенасоченост, а в действителност колкото хора, толкова и видове и на власт могат да дойдат най-различни хора. Например някое дребнаво човече, което цял живот е правело само бели на съседите. Плюло е в чужди паници със супа, подхвърляло е очукано стъкло в чуждо сено. Естествено, хората ще го пометат, но нали ще успее да се наплюва до насита, да прави пакости, да се забавлява… И какво го интересува, че в историята няма да остане дори следа от него или че далечните потомци ще си блъскат главите да си обяснят поведението му с развитата теория за историческата последователност.
Сега вече не ми е до теории, помисли си Румата. Зная само едно: човекът е обективен носител на разум и всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и това зло трябва да се отстранява в най-кратки срокове и на всяка цена. На всяка? Дали на всяка?… Не, сигурно не на всяка цена. Или на всяка? Лигльо! — помисли си той за себе си. — Трябва да се реша. Рано или късно, все пак трябва да се реша.
Изведнъж си спомни за дона Окана. Решавай се де, помисли си той. Започни тъкмо с това. Щом бог се залавя да чисти нужник, нека не смята, че пръстите му ще останат чисти… Усети, че му прилошава при мисълта какво му предстои. Но това е по-добро, отколкото да убива. По-добре мръсотия, отколкото кръв. На пръсти, за да не събуди Кира, той влезе в кабинета и се преоблече. Повъртя в ръцете обръча с предавателя и решително го пъхна в чекмеджето на масата. След това затъкна в косите над лявото си ухо бяло перо — символ на страстна любов, запаса мечовете и се наметна с най-хубавия си плащ. Едва долу, когато махаше мандалото, си помисли: а ако научи дон Реба, свършено е с дона Окана. Но вече беше късно за връщане.