Един друг и при това много важен епизод никога не бе разглеждан с необходимото внимание от великите пионери в този род изследвания. Ернесто Боцано не го отбелязва в съставения от него опис на дванадесетте главни момента, които се срещат в различна степен при почти всички случаи. Причината от една страна е може би в това, че тази среща не се различава твърде рязко от предходния тип срещи. Както е например в разказа на един загинал по време на Втората световна война в Либия войник, чието послание, както много други, бе получено по метода на автоматичното писане от вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн: този войник се намира заедно с други покойници на бойното поле, но изведнъж забелязва, че до тях има друг човек:
„Непознатият не носеше униформа и известно време аз размишлявах как един цивилен е могъл да дойде тук. Приличаше на арабин. Когато се обърна към мен и ме погледна, аз се почувствах сякаш възроден от него. Коленичих и като дете промълвих с благоговение:
Христос.
Не съм Христос, а само един от неговите вестители - рече човекът, пред когото бях коленичил. - Той ви зове - каза ми той.
Той ме зовеше!
• Но защо? - попитах с треперещ глас.
Той вдигна погледа си към другите, но аз самият не видях нищо друго, освен една славна светлина. Тя изпълваше главата ми и там възпламеняваше нещо, което ме задържаше на това място. После гласът прозвуча отново:
• Чрез вашето жертвоприношение вие достигнахте върха на славата.-
После не си спомням нищо.”
Вече видяхме, че умиращите не винаги са били посрещани отначало в отвъдното от познати. Особено при случаите на война или злополука. Разказът, който току-що приведохме, започва малко като онази история за починалия моряк, който беше дошъл да помогне на другите, когато те на свой ред бяха претърпели корабокрушение. Тук този либийски войник забелязва първо само един непознат. Единствената причина за учудването е: „Непознатият не носеше униформа”. Но по-нататък в разказа, когато този непознат го погледнал: „Почувствах се сякаш възроден от него”. Изразът е много красив и изключително силен, и човек разбира, че едно такова впечатление веднага е навело този войник на мисълта за Христос. Непознатият обаче бил само един от неговите „вестители”. Да не забравяме, че гръцката дума „ангелос”, откъдето е произлязла френската дума „ангел”, сама по себе си не означава нищо друго, освен „вестител”. Споменаването на светлината става едва по-късно, като че ли тя се появява чак в някакъв трети етап, без да е била излъчена направо от вестителя.
В резюмето на паралелното им проучване в САЩ и Индия Озис и Харалдсон също споменават за подобни срещи с „религиозна фигура”, ако използваме техния израз.
„Разпознаването на религиозната фигура постави също известни проблеми при възрастните. В действителност голям брой пациенти бяха видели човек, облечен в бяло и с ореол от светлина, който им бе донесъл необясним покой и душевен уют, и в който те вярваха, че са разпознали, в различните случаи: ангел, Господ или, при индусите, Кришна, Шива и Дева. Затова пък в много редки случаи пациентът не изпитва необходимост да разбере коя е била появилата му се религиозна фигура.”
Голям брой свидетелства за тази светлина могат да бъдат открити в двете произведения на доктор Муди:
„Светлина, в началото бледа, но чийто блясък много бързо нараства до „свръхземен”, без обаче да заслепява. Но най-важното е - продължава доктор Муди - че нито един измежду моите пациенти не изрази и най-малкото съмнение в това, че се отнася за едно същество, същество от светлина. И което е по-важно, това същество е една Личност, то притежава ясно определена личност. Топлината и любовта към умиращия, които извират от това същество, далеч надхвърлят всякаква възможност за описание.”
„Повтарят се непрекъснато едни и същи изрази: „Представете си една светлина от пълно разбирателство и съвършена любов”, „Любовта, която извираше от светлината, е невъобразима, неописуема”.
В действителност, както читателят вече е забелязал, във всички тези опитности има едновременно нещо общо и много варианти. В други свидетелства умиращият чува единствено глас и усеща нечие присъствие. Понякога тази светлина е нещо като светлинно кълбо, понякога това е облечен в бяло човек, самият той сияещ или само обгърнат от светлина. Изглежда, че опитността се формира според потребностите или заложбите на всеки. Възможно е също така в някои случаи наистина при нас да е идвал Христос.
Пиер Моние твърди това и аз имам всички основания да му вярвам. Възможно е също понякога това да е бил само някой от неговите ангели или дори някой починал човек, чиято духовна еволюция обаче е доста напреднала, след като излъчва такава светлина. Понякога тази светлина остава без точна форма, каквито ще бъдат нашите тела в края на тяхната еволюция. Автомонтьорът Том Сойър, премазан в собствения си гараж от един малък камион, който поправял, дори изживява много вълнуваща опитност на сливане с тази светлина:
„В началото като звезда, точка на хоризонта. После като едно слънце.” Едно огромно, гигантско слънце, чийто изключителен блясък обаче не го смущавал. Напротив, удоволствие било да го наблюдаваш. Колкото повече се приближавал към тази златисто-бяла светлина, толкова повече имал усещането, че разпознава природата й. Като че ли от дълбините на паметта му изплувал един много много стар спомен, запълващ малко по малко цялото поле на неговото съзнание. Това било прелестно в пълния смисъл на думата, защото. . . това бил спомен за любов. Впрочем - възможно ли е? - този странна светлина изглеждала самата тя съставена изключително от любов. Веществото „чиста любов”, ето какво сега изпълвало този свят. . .
Колкото повече се приближавал към светлината, толкова повече желанието се усилвало и когато наи-накрая той проникнал в нея, това бил един неописуем екстаз, защото тогава неговото внимание и неговото вълнение се усилили, както казва той, „хилядократно”. . .
Когато разказва това, Том Сойър се разплаква на всяко второ изречение. Както самият той казва, това е опитността за една абсолютна, безкрайна любов.
Й. К. Хампе привежда подобно свидетелство: „И тогава видях великата светлина, бяла лъчиста светлина, с ослепителна, свръхземна сила. Тя обливаше цялото ми същество и ме пренесе в екстаз на върховна, неописуема извисеност, като ме направи едно съвършено цяло с божественото същество.”
Ще приключим описанието на това същество от светлина с един цитат от разказа на Джордж Ричи, онзи млад американски войник, повален от треска след изтощително учение, който напуснал тялото си. Малко по малко светлината на стаята се променила, станала изключително блестяща, като изпълнила цялата стая, без да може да се види откъде идва:
„Всичките лампи във взвода не биха могли да дадат такава светлина. Както и всичките лампи в цялата вселена!”
Но изведнъж той открива светлинния източник:
„Това бе Той.
Той бе твърде блестящ, за да можеше да бъде наблюдаван право в лицето. Тогава видях, че това не е светлина, а един Човек, който бе влязъл в стаята, или по-точно Човек, направен от светлина. . . Понечих да се изправя и докато се надигах, бях пронизан от тази изумителна убеденост: „Пред теб е Синът Божи”.
Мисълта се оформи като че ли отново вътре в мен, но това не бе умозаключение. То бе един вид познание, незабавно и пълно. Научих и други неща за Него. Първо: Той бе възможно най-мъжественото същество, което някога бях срещал. Ако Той беше Синът Божи, Неговото име беше Христос. Но. . . това не бе Христос от книгите ми по вероучение. Онзи Христос бе мил, любезен, отзивчив и може би малко немощен. Това Лице тук бе персонифицираното Могъщество, по-старо от времето и въпреки това по-настоящо от когото и да било.
Освен всичко друго аз знаех със същата мистериозна вътрешна убеденост, че този Човек ме обичаше. И още, че могъществото, което излъчваше това Присъствие, бе една абсолютна любов. Една изумителна любов. Любов,каквато не бях срещал и в най-необикновените си сънища. . .”
Без да претендирам, че се отнася за същото явление, не мога да се въздържа да отбележа, че един от критериите на автентичните мистични опитности е тази вътрешна убеденост, това идващо постепенно отвътре с напредването на опитността просветление за смисъла на всичко, което се случва.
Трябва да отбележим по повод на нашия автомонтьор, който се разплаква всеки път, когато разказва своята история, че това е съдбата на мнозина от онези, които са преживели малко по-силно опитността на Божията любов. Това явление дори си има име, то е „дарът на сълзите”, добре известен в източнохристиянската традиция.
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.