Наново събуденият интерес на част от академичния авангард към възможностите на древното разбиране за Космоса е
повече от окуражаващ
знак. Макар съвременната чувствителност да проявява търпение към метафизиката, възприемайки я като
изтъкана от високо-морални и
изтънчени абстракции в сложна градация, истината е - както ще ви каже всеки
почтен историк на идеите, че космологията на древния свят е всъщност една
великолепна философска машина. Със своите преплитащи се и еволюиращи измерения,
със сблъсъка, сливането и
преплитането на великите си системи, с мащабите, комплексността и удивителната си обяснителна мощ тя
напълно достойно съперничи на науката на
модерността.
Не можем просто да кажем, че физиката е заменила напълно метафизиката,
правейки я излишна. Защото между двете системи съществуват коренни различия, тъй като обектите на техните изследвания са съвсем различни неща. Модерната наука
обяснява как Вселената е станала такава, каквато е. Древната философия - или поне онази от вида, за който говорим в тази книга, обяснява как преживяването ни на Вселената е станало такова, каквото е. Най-великото чудо в света на езотеричната философия е
човешкото съзнание.
Учените продължават да се дивят на невероятния
баланс между различните
фактори, необходими за раждането и поддържането на живота на Земята. Говорят за баланс между
горещината и студа, между
влагата и сушата, за това, че Земята се намира на най-подходящото разстояние от Слънцето (нито по-далече, нито
по-близо), че Слънцето се
намира точно на този етап от своята еволюция (нито по-горещо, нито по-студено), и т.н. А на по-фундаментално ниво съществуването на материята се определя като пряко зависимо от определени стойности на гравитацията и магнетизма,
и на равновесието между тях (нито по-силни, нито по-слаби). Изброяването може да продължи още десетки страници.
Заставайки на позициите на езотеричната философия, веднага започваме да
прозираме, че за субективното ни съзнание са били необходими идентични, невероятни поредици от баланси - сили и фактори, които да придадат на преживяванията ни
структурата, която те имат.
В случая в думата „баланс" не влагам нейния разговорен смисъл, касаещ емоциите ни, които все трябвало да бъдат в баланс - нито много силни, нито много слаби. За мен балансът има много по-дълбоко,
основно, фундаментално значение.
Какво, да кажем, е необходимо, за да направим
възможен вътрешния набор от разкази, които
навързваме един след друг, за да формираме
основното си усещане за самоличност? Отговорът, разбира се, е ясен - необходима е памет. Само
чрез спомена за онова, което съм
правил вчера, мога да се идентифицирам с човека, който е извършил тези конкретни неща. Същественото в случая
е, че за целта ни е
необходима особена стенен на паметливост - нито прекалено силна, нито
твърде слаба.
Италианският белетрист Итало Калвино, един от
съвременните писатели,
избрали да тръгнат по пътя на древната мистична философия, като че ли го е казал най-добре: „Паметта трябва да бъде достатъчно силна, за да ни помага да действаме,
без да забравяме какво сме искали да
направим; да се учим, без да преставаме да бъдем същите личности; но и едновременно с това трябва да бъде достатъчно слаба, за да ни позволява да се
придвижваме напред към бъдещето."
Необходими са и други равновесни състояния, които
да ни позволяват да мислим свободно,
да тъчем мисъл след мисъл около ядрото, представляващо нашето усещане за самоличност. Трябва да имаме възможността да възприемаме външния свят посредством сетивата си, но точно толкова важно е и да не се
оставяме да бъдем потопени в чувствата си, които, ако им се предостави
шанс, биха могли да окупират цялото ни
мисловно пространство. Ако допуснем
последното, не бихме могли нито да разсъждаваме, нито да използваме
въображението си.
Самият факт
на съществуването на този баланс е точно толкова невероятен, колкото е например фактът, че нашата
планета не е нито прекалено
близо, нито прекалено далече от Слънцето.
Паралелно с това притежаваме способността да
преместваме точката на
съзнанието си около вътрешността на нашия живот - подобно на курсора по монитора на компютъра. В резултат на това сме надарени със свободата да избираме за какво да мислим. Ако не притежаваме точната доза баланс на привързаност и
отдалеченост от вътрешните си пориви - от една страна, и от възприятията
си на външния свят - от друга, то дори в този
момент не бихте разполагали със свободата на избор да откъснете вниманието си
от страницата, която
сега четете, за да помислите за нещо друго.
И така стигаме до ключовия извод: ако
най-фундаменталните характеристики
на човешкото съзнание не се дефинираха посредством изброените фини баланси и
настройки, за нас не биха били възможни нито свободната мисъл, нито свободната воля.
А когато стане въпрос за най-ярките точки на
човешкото преживяване - онези, които американският
психолог Ейбрахам Маслоу сполучливо определя като „върхови преживявания", се включват в действие още по-фини балансиращи настройки.
Например в повратните моменти от нашия живот ни се
налага да вземаме важни решения.
Тогава в действие отново влиза историческата памет, универсалният човешки
опит, който ни подсказва, че ако се опитаме да осъзнаем посредством вродения си интелект кое е най-доброто за нашия живот, ако го направим с добри
намерения и от все
сърце, ако го сторим с търпение и смирение, то тогава - може би - бихме могли да съзрем правилния за себе си път. И
веднъж взели правилното решение, избраният
начин на действие обикновено
изисква да впрегнем цялата сила на волята, на която сме способни - или най-малкото, докато сме в състояние да я
издържим, за да достигнем
до успешен завършек. Този подход е сърцевината на целия ни живот като човешки същества.
Няма никаква неизбежност във факта, че съзнанието
ни има точно тази структура, която
прави възможни изброените свободи, възможностите ни да избираме правилните за
нас неща, да израстваме и да се превръщаме в добри, дори героични личности - освен ако не вярвате в провидението, което ще рече, освен ако не вярвате, че
всичко това е било писано да стане.
Следователно
човешкото съзнание е също едно от чудесата на света. И ако
днес като че ли сме престанали да го забелязваме, то древните нито за миг не са преставали да му се дивят. Както скоро ще разберем, интелектуалните водачи на древността са проследявали и най-неуловимите промени в човешкото съзнание точно толкова усърдно и прилежно, колкото съвременните учени
проследяват измененията в околната среда. Техният
разказ за историята — с всичките и митични и свръхестествени случки, е
всъщност разказ за еволюцията на човешкото съзнание.
Модерната наука се опитва да наложи тясна,
редукционистка гледна точка
върху човешкото съзнание. Тя полага неистови усилия да ни убеди в нереалността на елементи, та били те
и постоянно повтарящи
се, които не може да обясни. Сред тях са странната мощ на молитвата, силните предчувствия, усещането, че
някой те наблюдава,
доказателствата за наличие на телепатия, астралните пътувания и данните от тях, многозначителните
съвпадения и редица други неща, които съвременната наука предпочита набързо да замете под килима.
И което е далеч по-важно, науката - или поне в тази своя редукционистка настройка - отрича универсалното човешко преживяване на смисъла на живота. Някои учени стигат дори
дотам, че да се чудят дали си
струва да задаваме въпроса за смисъла на живота, има ли го или не.
В тази наша апокрифна история ще видим, че повечето
от интелигентните люде, живели на
тази земя, са били поклонници и привърженици на езотеричната философия. А
моето лично виждане е, че всеки
интелигентен човек рано или късно се е опитвал или се опитва да достигне до нея.
Съвсем естествено и човешко е да се запиташ дали
животът има смисъл, а най-изчерпателните, най-задълбочените и най-концентрирани
мисли по този въпрос дава езотеричната философия. Впрочем, преди да се впуснем
в това повествователно пътешествие, от жизненоважно значение е да приложим още едно строго
философско разграничение към по-нежните ръбове на съвременната научна мисъл.
" Апокрифната история на света "
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.