Приемствеността на научните знания и огледалото на съвременната наука - 4

В методологията цари бъркотия. Метафизичният метод, който позволява замяната на реалните феномени с въображаеми за решаването на задачите, се прехвърля от приложната физика към фундаменталната и философите го наричат "нова диалектика, създадена от самите физици", а самите физици (виж "Квантова физика от А.Б. Мигдал) разделят Диалектиката на Айнщайн, диалектиката на Бор и т.н.
Разликата между тези "диалектики" се състои само във факта, че Айнщайн е измислил само математически модели на въображаеми феномени на природата, а Бор - математически и предметни.
Липсата на методология за научни изследвания е като скитане в тъмнината, където има известна вероятност да се препънем върху обект, който потенциално може да стане обект на откритие.
Съдейки по методологията и съдържанието на теориите, физиката се развива като изкуство за решаване на приложни задачи, т.е. като приложна математика (математическа физика), и наричайки я наука за природата, физиците превръщат желаното в действително. Поради това има и неразбории в теориите.
Вместо изкривена представа за света, се дава частична инструментална база (математика). Цялостното развитие на науката на всички етапи е развитието на математиката и моделирането без практически смисъл. Науката толкова се увличаше от моделите, че пропусна "златното сечение", без което е невъзможно да се доближи до елементарната атомна структура и т.н. Но тук възниква въпросът: "случайно ли го пропусна?" А нашите предци използваха в практиката си матрицата на руския Всемир, изградена върху законите на хармонията. Изглежда, че в бъдещата науката между параметрите трябва да има само числови съотношения, при което те трябва да бъдат безразмерни и свързани със законите на хармонията, т.е. "Златното сечение", закона за качествената симетрия и закона за нарушената симетрия.
Просто казано, за сега математиката като инструментариум е просто "нож с вилица", позволяващи да се дисектира всяка "научна храна", в която има определени числови отношения. Но наред с всичко това, тя не е длъжна да даде представа за вкуса и другите качества на тази "храна". Тя се опира на модела, който изследователят измисля в главата си. С други думи, математиката е просто инструмент (не най-добрия и не най-лошия в даден период на развитие на науката), затова не е нейно задължение да прави открития. 

Късметът достига откривателя тогава, когато успешно бива открит математически модел на изследваната система или в случаите, когато поради математически особености бяха направени открития "на самия ръб" (откриването на позитрона, на Уран и т.н.), които нямат нищо общо с научната парадигма (в този случай П. Дирак). Просто се проявяват закономерности и правила на математиката (например корен от 4 е ± 2 или ± m - при откриването на позитрона). От тази гледна точка математиката по никакъв начин не може да бъде "Царицата на науките". Тя е добър инструмент, но нищо повече.
Тази ситуация е добре отразена в работата на А.М. Хатибов "Има ли наука?".

Автори: И.М. Кондраков, Ф.Д. Шкруднев