Размисли по "Трудно е да бъдеш бог" - има ли смисъл от прогресорската дейност?

Наистина е трудно. Не, не е трудно, а просто невъзможно. Вероятно осъзнавайки това, нашият Бог някога се е самоотстранил от хм... прогресорска дейност. Твърде много грешки са допуснати на етапа на проектиране. Всяка намеса само утежнява ситуацията, а ако не се намесвате, тогава... теоретично, системата е разумна и съдържа възможности за самообучение и развитие, възможно е някога за нея, или по-вярно за тях, хората, да се получи това, което не се е получило при Него. Ще предложа тук един диалог (дон Румата току-що освободил д-р Будах), който е дълъг, но си струва да се чете отново и отново. Моля да обърнете внимание на последната фраза на дона:

"Но все пак какво бихте посъветвали всемогъщия? Какво, според вас, би трябвало да направи всемогъщият, за да кажете: ето сега светът е добър и хубав?…

Усмихвайки се одобрително, Будах се облегна на стола и сложи ръце на коленете си. Кира любопитно го гледаше.

— Добре тогава — каза той, — ето. Бих казал на всемогъщия: «Създателю, не зная твоите планове, може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.»

— И това ли е всичко — попита Румата.

— Смятате, че е малко?

Румата поклати глава.

— Бог би ви отвърнал: «Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.»

— Ще помоля бога да защити слабите. «Вразуми жестоките управници» — ще му кажа аз.

— Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.

Будах престана да се усмихва.

— Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.

— Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.

— Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.

— И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.

— Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!

— Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.

Будах неловко се засмя.

— Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!

Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…

— Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?

Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:

— Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.

— Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това."
 
Всъщност тук е изразена гледната точка или по-скоро отношението на авторите към прогресорската дейност. Тя е безсмислена. Тези чисти, красиви, интелигентни хора няма да направят нищо със стадо от псевдоразумни, усърдно потъпкващи най-добрите си представители. Ето защо изглеждат наивни опитите да спасят учените и поетите от ръцете на убийците, все едно да гасиш огън с чаша вода. Жестът е красив, но...
Но истината е, че прогресорите не работят за тези полухора, въпреки че ги съжаляват, но тайно ги презират. Не, те се стараят заради себе си, защото не могат да търпят това до тях, защото тайно се страхуват, че подобни черти са останали в тях, защото не могат да се примирят със собствената си история, като две капки вода подобна на тази клоака. Не случайно Стругацки привеждат такива прозрачни аналогии между Дон Реба и Хитлер (между другото, колко ирония има в името на Реба. Реба и раб). Можете да обвинявате авторите за грубостта на аналогията, но всъщност... така е по-разбираемо, веднага става ясно за кого е книгата. Не за някакъв Арканар, а за нас, за хората от ХХ век (предполагам, че повечето от нас са оттам или по-скоро оттогава).
А боговете... боговете трябва да си вървят и да не пречат на хората от Арканар да си носят кръста на собствената си еволюция. И самите те разбират недопустимостта да лишат цялото човечество от собствената му история. Вероятно е правилна идеята, че да полетиш е възможно само, след като преди това си бил овъргалян до уши в калта и си изстрадал безчислените падения! Истината не е хубава за онези, които не са богове, а и за боговете, както се вижда от горепосочения диалог. А и какви богове са те... Хора, които изпитват постоянно чувство за собственото безсилие, точно това Антон го изпитва силно в присъствието на Арата. Той му завижда, въпреки че разбира цялото безсмислие на неговата дейност на професионален революционер. От друга страна, Арата разбира перфектно безсилието на "боговете" и тайно, дори и да не ги презира, поне вярва в тяхната вредност.

"— Вие не биваше да слизате от небето — каза веднъж Арата. — Върнете се, откъдето сте дошли. Вие само ни вредите.

— Не е така — меко каза Румата. — Във всеки случай никому не вредим.

— Не, вредите. Внушавате безпочвени надежди…

— На кого?

— На мен. Вие отслабихте моята воля, дон Румата. По-рано аз се надявах само на себе си, а сега вие направихте така, че аз чувствувам вашата сила зад гърба си. По-рано аз се държах във всеки бой така, сякаш това е последният ми бой. А сега забелязах, че се пазя за други боеве, които ще бъдат решаващи, защото вие ще вземете участие в тях… Махнете се оттук, дон Румата, върнете се на небето и никога вече не идвайте. Или ни дайте вашите мълнии, или поне вашата желязна птица, или поне извадете мечовете и застанете начело."

Какъв бог, например е Антон, който не защитава най-ценното нещо, което имаше? Кира е обречена просто от факта, че е редом до него. Той просто не можеше да я защити, а и не осъзнаваше, че е безсмислено да се бори със стихиите, той ще устои, а тези, които са редом... Както не го проумяха и неговите предшественици, най-младите и най-горещите прогресори, героично, но напълно напразно и глупаво загинали за идеалите, за чиито достигане това човечество има да се развива още много векове.
И честно казано, няма съжаление към прогресорите, към безсмислената дейност на тези "богове", защото в някои отношения те не работят по-добре от фашистките режими, които властват в Арканар или Саракш ("Обитаемият остров"), защото това, което те правят, също така се вписва в понятието за насилие. Само че по-фино и замаскирано насилие. Тяхната цивилизационна дейност е налагането на чужди принципи на цивилизациите, които просто не са готови за тяхното осмисляне, опитът да накарат тези светове да изоставят историята си и да ги принудят да преминат през прокарания от земляните път.
Такива опити са обречени. И Стругацки ясно го дават да се разбере от роман в роман, пренасяйки един принцип, един лайтмотив: "Всеки твори собствената си история".
В заключение, бих искал да избегна темата за морализацията и да се спра на художествените заслуги на текста. Романът е написан прекрасно, героите са живи, емоционалното зареждане на текста е колосално, съчувстваш волно или неволно на героите. И ако сте далеч от дъвченето на идеи за реорганизация на обществото (считайки това за безсмислено, може би съвсем разумно), от опитите да се анализира еволюцията му, от етичните проблеми на обосновката на намесата на някой друг в живота на света, страната, обществото или човека, тогава четейки тази книга можеш просто да се наслаждаваш на интересния сюжет, ярките образи и красивите, искрено описани взаимоотношения между хората. Между приятели, между врагове и, разбира се, между мъжа и жената.