И З К Р И В Я В А Н Е Н А В Р Е М Е Т О

Докато експериментите продължаваха, през 1979 г. беше забелязано много странно явление. Докато мислите на Дънкан се излъчваха от предавателя, понякога внезапно преставаха. Това беше разочароващо и изглеждаше като неизправност. Забелязано беше обаче, че излъчването на мисли от Дънкан не беше спряло. Те просто се случваха извън нормалния поток на времето!
Например той се съсредоточаваше върху нещо в осем вечерта, а предметът или случката ставаха в полунощ, или дори в шест сутринта. Това, за което той си мислеше не ставаше тогава, когато го мислеше.
Така се установи, че учените от Монтоук ще могат да използват психичните сили на Дънкан за огъване на времето!
Те нетърпеливо започнаха да изследват това явление. От всички нас се изискваше да участваме в това, което беше известно като „Конференциите Сигма“, провеждани в Олимпия, Вашингтон.
Тези обсъждания бяха свързани с функциите на времето и ние бяхме там, за да получим по-добри познания за това как работи времето. Беше ни казано, че трябва да оптимизираме използването на предавателя, за свързани с времето манипулации.
Научихме, че използваното оборудване е достатъчно силно, за да огъне времето, но не може да свърши цялата работа. Използваните антени ни даваха нещо, което можеше да бъде страничен ефект от „огъването на времето“. Този страничен ефект от изместването на времето обаче показа, че основното оборудване беше достатъчно, за да го направи. Но ни беше необходима антена, която беше много по-ефективна при създаването на времеви потенциали.
След посещението на няколко конференции и разговори с много хора, нашият изследователски екип реши, че радиочестотата, която използвахме, не работеше. Трябваше да бъдат направени промени – например да се настроят импулсите в дадена намотка. Учехме и базирана на пирамидите геометрия и това как да използваме тези знания, за да огънем полето на времето. В допълнение, трябваше да научим още нещо за това, което е известно като Делта-Т функция (функция за промяна на времето).
Ключът към разбирането на времето от нас беше предложението да използваме специален тип структура на антената, която сега ще наричам Орион Делта-Т антена. Споменавам я като „Орион“, защото упорито се говореше, че нейният дизайн е даден от извънземни от съзвездието Орион (това е друга група – различна от тази на Сириус, чиито познания бяха използвани във връзка със стола в Монтоук). Според слуховете, тези от Орион знаеха, че сме близо до постигането на своята задача и имаха свои собствени планове, поради които ни помагаха.
Орионската Делта-T антена представляваше огромна осмостенна антена и беше поставена под земята. Нейната височина беше от 30 до 45 м. от край до край. Разкопките бяха спрени на около 90 м., за да може антената да се побере под предавателя.
Столът на Монтоук беше поставен под предавателя и над Делта-Т антената. Това беше направено, за да се постави във фаза намиращата се над земята радиочестотна антена с разположената под земята контурна антена така, че столът да попадне в нулевата точка между тях. Целта беше нулевата точка да прекъсне интерференцията на още по-дълбоко ниво. Така и стана – интерференцията беше изцяло прекъсната.
Предаващата Делта-Т антена беше снабдена с три честотни задвижвания. Две от тях идваха от импулсните модулатори на двата предавателя и подадени в х и у намотките на Делта-Т антената. (Същият импулс, който доставяше мощност на амплитрона, осигуряваше мощност и на Делта-Т антената, разположена под земята.) Третата ос беше оста z. Тя беше поставена около периметъра на антената и беше изведена от източник на бял шум* (Белият шум е импулс при всяка честота по едно и също време. Когато настройвате своя FM радиосигнал, шумът, който чувате между станциите, е бял шум. За него можете да мислите като за внезапно избухване при всяка честота или като за букет импулси, събрани заедно), който идваше от 250 киловатовия аудиоусилвател. Белият шум корелираше с целия предавател и за това ще бъде казано повече впоследствие.
Радиочестотата беше подавана в многопосочна антена разположена над земята върху сградата с предавателя. Освен това не-херцовия компонент (който е етерен по природа) от радиочестотата беше прекаран под земята и свързан с магнитното поле, което беше генерирано под земята. Когато тези честоти бъдат събрани по такъв начин, възникват нарушения и изкривявания във времето.
Основните техники бяха същите като използваните в експеримента „Филаделфия“. На Елдридж имаха радиочестотни предавания на главната мачта на кораба. Намотките бяха поставени около палубата и задействани посредством импулси. В основата си бяхме дублирали, но осъвременили машината от проект Дъга. Тази техника направи проекта и далеч по-контролируем.
В допълнение към Делта-Т антената има две ключови точки, които трябва да бъдат разбрани: нулевото време и белия шум.
За нулевото време вече беше споменато, но сега ще дам по-пълно разбиране за него. Първо, нулевото време е извън реалията на нашата нормална триизмерна вселена. То би се считало за „по-старо“ спрямо създадения свят, тъй като нулевото време е съществувало преди нашия създаден свят. Нулевото време е нашата основна връзка с вселената.
Докато нашата вселена се върти, тя се върти около нулевото време. Но нашата вселена не е единствената. Всяка вселена има своя нулева точка. Всички нулеви точки на различните вселени съвпадат и никога не се движат: ето защо се нарича нулева точка.
Може да ви е от помощ да си представите въртележките по панаирите, които се въртят около една централна кабина. Човекът вътре в кабината е нулевата точка. В допълнение към въртележката ще има няколко въртележки на различни нива, но всичките ще бъдат под контрола на централната кабина на нулевата точка.
Референтен генератор за нулева точка вече е бил конструиран от Никола Тесла през 20-те години. Той се е състоял от груби въртящи се около оста си приспособления и въртящи се колела. Наричахме го „въртележката“. Това е едно странно устройство, защото след като го включиш, можеш да чуеш как се „заключва“ към нещо, с което нямаме предвид захранването. Казвали са ми, че се заключва в ротацията на самата Земя, която е вторична референция за нулевото време. Вторична е, защото ротацията на Земята е инерционно свързана към Слънчевата система, която пък е инерционно свързана с галактиката и така нагоре до Вселената. Вселената се върти около точката на нулевото време.
Можете да разберете това по-добре като прочетете как Тесла е открил променливия ток чрез прилагане на принципите на въртене на магнитните полета на Земята. Генераторът на нулевата точка е до известна степен екстраполация на това, но не се отнася само до ротацията на Земята. Той взема предвид орбитата на Слънцето, на нашата Галактика и Земята и накрая – центърът на нашата реалност.
Другият ключов момент е да разберем белия шум. Той може да се счита за лепилото, което кара цялата операция да функционира. По принцип той съгласува цялата система. Това е високо техническа операция, която ще опростя.
SAGE предавателят съдържаше около 40-50, контролирани от кристали осцилатори, смесители и усилватели, които генерираха 425 MHz сигнал. Имаше и „честотна подвижност“, което означаваше, че може спонтанно да се превключва от една честота на друга.
Заедно с предавателя имаха и онова, което се нарича „устройство с кохерентни осцилатори“. Нормално то функционира само с една честотна референция. Но предавателят на Монтоук не постигна съгласуваност по този начин.
За да го направим изцяло кохерентен, взехме всички налични осцилатори и ги модулирахме амплитудно с бял шум. Тъй като белият шум е на 50% свързан с всичко, той изпълнява универсална авто-свързваща функция. Резултатът беше, че всички етерни компоненти на осцилатора сега вече бяха съгласувани помежду си. Не се опитвахме да съпоставяме нормалните електрически функции, тъй като те не ни интересуваха. Интересувахме се само от етерните функции, тъй като те дадоха резултатите, които търсехме.
От генератора на нулево време се изискваше една много стабилна времева референция. Това създаде две 30 херцови вълни, отнасяни към нулевото време. Едната беше свързана с компютрите и синхронизираше часовника или времевите функции. Другата модулираше генератора на белия шум. Чрез регулиране на фазата между тях можахме да се фокусираме и да наблюдаваме цялата операция. Това ни даде възможност да вземем корелациите на белия шум и да ги отнесем към централната точка на времето, където се пресичат всички времена.
Целта на този опит беше да направим психични предавания на Дънкан, съгласувани във времето. Д-р фон Нюман ни беше инструктирал, че предавателят трябваше да бъде времево съгласуван по отношение на нулевото време. Референцията спрямо нулевото време на „въртележката“ служеше и като свидетелска точка назад към експеримента „Филаделфия“ и това беше много важно. Проектът целеше да отвори портал до Елдридж през 1943 г.
Модификациите на оборудването продължиха през 1979 г., докато получихме съгласувана система за предаване по отношение на времевата фаза.
Сега вече трябваше да съгласуват Дънкан. Това означаваше, че те трябваше да напасват и модифицират оборудването, за да го съгласуват с него. Той вече беше демонстрирал, че има свои собствени референции на нулева точка, когато беше станало неволното огъване на времето. Това би могло да бъде обяснено по-добре с неговия предишен опит по време на експеримента „Филаделфия“. Там той беше скочил от Елдридж и бе засмукан от времево завихряне. Сега в Монтоук той беше в напълно различна ситуация, но неговото познаване на нулевото време очевидно никога не го бе напускало.
Имаше и други хора с пси-способности, но Дънкан беше първият, който бяха използвали и той прекарваше в стола 90% от времето, през което системата функционираше. Ако се разболееше или не се чувстваше добре, изчакваха ден, защото всеки път, когато сменяха оператора, трябваше да коригират и програмират отново компютрите и импулсния модулатор и това им отнемаше около цели два дни. Ако Дънкан отсъстваше повече от две седмици, слагаха друг оператор, но си спомням само за един случай, в който направиха това. Беше пълен провал, защото не отделиха достатъчно време за първоначално калибриране. Оттам нататък Дънкан беше единственият който работеше с оборудването. Но разбира се трябваше да има и резерви – за в случай, че с Дънкан се случеше нещо.
Към 1980 г. големият радарен рефлектор (който изглежда като голяма бананова кора) върху сградата вече не се използваше. Сега имаше два предавателя, които захранваха многопосочната антена (тази, която беше над земята). Импулсните модулатори на предавателите захранваха и тази антена, и намотките на Делта-Т антената (под земята).
Свързан с компютъра бе също и столът на Монтоук, който сега беше поставен между двете антени в нулевата точка. Към това време компютърната система беше огромна и беше разположена вътре в контролната стая до кулата на радара. В допълнение компютърната стая съдържаше множество различни терминали и монитори, за да се наблюдават различните свързани с проекта дейности.
Дънкан започваше като сядаше в стола. След това включваха предавателя. Съзнанието му беше празно и изчистено. След това го насочваха да се съсредоточи върху отвор във времето от да речем 1980 (тоест, текущото тогава време) до 1990 г. В този момент, точно в центъра на Делта-Т антената се появяваше една „дупка“ или времеви портал – можехте да минете през портала от 1980 до 1990 г. Имаше отвор, през който можеше да се погледне. Приличаше на кръгъл коридор със светлина в другия край. Времевият портал оставаше отворен докато Дънкан се съсредоточаваше върху 1990 и 1980 г.
Тези, които влизаха в тунела са ми казвали, че изглеждал като спирала – подобно на тези, които в научната фантастика ги представят като водовъртежи. Когато си извън тунела, изглежда сякаш гледаш през пространството – от един кръгообразен отвор през пространството, до един кръгообразен, но малко по-малък прозорец в другия край. Мен ме смятаха за твърде ценен за техническата част, затова не ми беше позволено да пътувам през портала.
От 1980 до края на 1981 г. беше калибрирана времевата функция. Отначало времевите портали биваха отклонявани. Можеше да влезеш през портала и да излезеш в 1960 г. Но когато после, за да го открият, се връщаха назад, макар че биваше все още проследим в реално време, порталът не се появяваше там, където трябваше да бъде. Човек лесно можеше да се изгуби във времето и пространството. Първоначално порталът се отваряше, но се изместваше. Причината беше, че самият Дънкан се „отклоняваше“. Трябваше да премине през усилено обучение, за да постигне стабилност на портала. Освен това, трябваше да се съсредоточим по-отблизо върху предавателя и да затегнем превода на мисъл-формата, за да бъде всичко наред. Прекарвахме дни просто опитвайки се да накараме дадена времева промяна да се получи както беше предвидено. Нямаше особени проблеми при създаването на времево отклонение. Трудното беше да се предвиди какво щеше да направи то. Най-после, към края на 1981 г. се научихме как да го стабилизираме, така че когато порталът се появи – да се задържи. Макар че функционирането не беше абсолютно перфектно, то беше предсказуемо, стабилно и работеше в съответствие с плановете.
Онова което учените основно правеха, беше да използват тунела на времето от 1943, 1963, 1983 г., който се основаваше на естествените 20-годишни биоритми на Земята. 1943, 1963 и 1983 г. действаха като точки на закотвяне за главния тунел. Подтунелите или „тунелите с отворен край“, се създават от главния тунел през точката на закотвяне (43-та, 63-та или 83-та година). В Монтоук беше използвана датата 12 август 1983 г.
Да речем, например, че искаха да стигнат до ноември 1981 г. Трябваше да има точка, която да послужи като мост от ноември 1981 г. до 12 август 1983 г. От 12 август 1983 г. можеха да отидат до което време поискат. Тунелът преминаваше между 12 август 1943 г. и 12 август 1983 г., защото това беше главният портал. Това им даде стабилността да създадат онова, което наричаме „тунел с отворен край“. Нарича се така, защото в другия му край нямаше устройство, което да го закотви.
Макар че бяха стабилизирали времевия аспект на порталите, те трябваше да работят и върху пространствения аспект. Стабилизираха този аспект така, че не само можеха да поставят портал в определено време, но и в определено пространство.
След като времето се стабилизира и споменатото по-горе беше направено, те изритаха всички и изчистиха цялата база – оставиха само ключовите фигури. Аз останах там, тъй като бях технически оператор и бях основна фигура за проекта. Дънкан пък остана, защото той беше човекът с пси-способностите, който спомагаше операцията да работи. Цялата система беше настроена спрямо него.
Други двама екстрасенса също останаха там като резерви – за в случай, че Дънкан бъде убит или изваден от строя. Директорите на проекта също останаха, но военните напуснаха. Беше сформиран изцяло нов екип, който да се грижи за поддръжката на базата.
До този момент проектът работеше на принципа „трябва да знам“. Степента на сигурност вече беше висока, но искаха да я повишат още. Не искаха военните да знаят какво правеха с времето. Всички обаче бяха наясно, че там става нещо странно. Просто не знаеха какво точно.

От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун