Необходим ли е мозъка за съзнанието и мисленето?

Дали човешкото съзнание и мислене са продукт на мозъка? За да отговорим на този доста странен на пръв поглед въпрос, ние се обръщаме към изследването, проведено във Великобритания от Джон Лорбър, професор по неврофизиология от университета в Шефилд.

Когато един от студентите в Шефилд се обърнал към доктора, оплаквайки се от леко неразположение, той отбелязал, че размерът на главата на младия мъж леко надвишава нормата. Докторът го изпратил при професор Лорбър за по-подробен преглед. Този студент се отличава с добра успеваемост и е имал IQ 126, и се очаквало да завърши успешно университета. Въпреки това, след като направил сканиране, Лорбър открил, че мозъка на пациента му почти изцяло липсва. Вместо двете полукълба на мозъка в черепа е открит само слой от мозъчна тъкан с дебелина по-малко от 1 милиметър, покриваща горната част на гръбначния нерв. Цялото останало пространство било запълнено с вода. Студентът страда от хидроцефалия - цереброспиналнo разстройство на циркулацията на цереброспиналната течност, при което тя се натрупва в черепа. Обикновено тази патология води до смърт в рамките на няколко месеца след раждането, или до тежки умствени увреждания. И все пак по някакъв начин този студент е бил в състояние да живее съвсем нормален живот и дори завършва с отличие университета.

Случаи като този не са толкова редки, колкото изглежда. През 1970 г., нюйоркчанин е починал на възраст от тридесет и пет години. В училище той не се е отличавал с успеваемост. После постъпва на служба като портиер и се радва на популярност в своята среда. Жителите на къщата, където мъжът е работил, ни казаха, че той е прекарвал времето си в рутинни занимания: следял за парния котел, четял вестници. Когато за определяне причината за преждевременната му смърт е направена аутопсия, също така е установено, че има почти пълно отсъствие на мозъка. Професор Лорбър идентифицирал няколкостотин души, които са напълно развити умствено, въпреки малкия брой на мозъчните клетки. Според описанието му, при някои от тях е фиксирано почти пълно отсъствие на мозъка, но все пак тяхното IQ достига 120.

Има случаи, в които хората са получавали тежки мозъчни травми и продължават да живеят без голяма част от мозъчното вещество. Най-известният случай е с Финиъс Гейдж, който влезе в историята на науката и често се цитира в литературата по неврофизиология.

През септември 1848 г. Финиъс Гейдж, старши майстор в бригада на пътни строители получил рана в главата от удар с железен прът. Той заложил барутен заряд в отвор, пробит в скалата, подготвяйки следващия взрив. След това помощникът му е трябвало както обикновено да засипе барута отгоре с пясък. По някаква причина това не е направено и Финиъс Гейдж пренебрегва да провери дали тази операция е направена. Вместо това, той предполага, че барутът е покрит с пясък, отпуска надолу в отвора тежката желязна трамбовка, без да я придържа. Резултатът е катастрофален: желязната пръчка, удряйки се в скалата произвежда искра, възпламенява барута и се втурва към небето. На пътя си тази пръчка, с повече от метър дължина и дебелина 3 см, пронизва мозъка на Гейдж, влизайки през лявата му буза и излиза около темето. В рамките на около час Гейдж е в състояние на зашеметяване, а след това той успява с помощта на хората, които го придружават да отиде на хирург и по пътя невъзмутимо и спокойно да говори за "дупката в главата". В крайна сметка той се възстановил от инфекцията, която се развива в раната и живял още 12 години. Гейдж завършил живота си в Сан Франциско, където починал при обстоятелства, изискващи аутопсия. Без съмнение, само благодарение на това случайно обстоятелство учените са били в състояние да проверят тази история чрез директно изследване на повредения мозък. Оказва се, че не само левия преден лоб е бил подложен на сериозни увреждания, но травмата се е била разпространила и на десния челен лоб. Както черепа, така и желязната пръчка сега са изложени в Харвардския университет. Без значение колко поразителен бил щастливия изход от такава впечатляваща травма, не по-малко впечатляващи са нейните последици. Поразителното в тях е липсата на резки изменения на психиката. Гейдж както е бил и по-рано, си останал жизнеспособна личност: той не показва загуба на паметта и е в състояние да се занимава със своите неща. Спадът на умствените способности на Гейдж изглеждали несъразмерно малки за човек с големи увреждания на точно тази част от мозъка, която отдавна се счита за субстрат на по-висши интелектуални процеси. Известни промени са настъпили при Гейдж, но те съвсем не били от това естество, което би се очаквало въз основа на съществуващите теории. Очевидно е, че предимно са засегнати характеристики на неговата личност, а не интелигентността. Преди инцидента той бил тактичен и уравновесен човек, добър работник; след него е станал необуздан и непочтителен, често си е позволявал груб език и не се съобразявал с другите хора. Той станал упорит, но непостоянен и нерешителен. Заради тези нови черти вече не било възможно да му се има доверие да ръководи колектив. А и той не проявявал склонност към каквато и да е работа: вместо това избрал да се скита, изкарвайки прехраната си, като показвал себе си и трамбовката.

Запознали се с посочените по-горе факти, нека да разгледаме основните възгледи, които съществуват в изследването на връзката между съзнанието и мозъка. В продължение на много десетилетия в тази област на знанието и прилежащите към нея "територии" има борба между две противоположни концепции. Първата, наречена "дуалистична", датира от древната идея за съществуването на небиологичен агент, носител на съзнание, мислене и индивидуалност, контролиращ своята телесна организация. Съгласно тези идеи, мозъкът играе роля на посредник между разумното "Аз" и физическото тяло, организиращ и подреждащ човешките дейности в рамките на ограниченията, наложени му от актуалните земни фактори. Втората, "монистична" гледна точка, която получи доста широко разпространение в наше време, предполага, че мисленето, паметта и съзнанието - това не е нищо друго, освен резултат от функционирането на мозъка.

Да отбележим, че в съответствие с първата концепция, физическата смърт не означава прекратяване на съществуването на съзнанието на индивида и неговите качества. От друга страна, оцеляването на съзнателно "аз", принадлежащо към по-фино ниво, първично в сравнение с грубата материя е логично и уместно. В областта на науката, наречена парапсихология, са натрупани огромно количество доказателства в подкрепа на валидността на тази концепция. Сред тях - медиумните явления, извънтелесното преживяване - както в клинична смърт, така и индуцирано чрез специални методи, способността на съзнанието да получи информация за обекти, отдалечени във времето и пространството и много други. Резултатите от тези изследвания са разгледани подробно другаде. Ние се обръщаме към констатациите на учените, занимаващи се с неврофизиология и положили крайъгълните камъни в основата на сградата на тази наука - каквато я имаме днес.

Учените, стоящи на "монистични" позиции, работещи в областта на невронауките смятат, че ключът към разгадаването на психичните и поведенческите механизми лежи в изследването на невроните, невронните мрежи, функционалното картографиране на мозъка. Този подход обаче не е единствения възможен.

Световноизвестният невролог, лауреат на Нобелова награда Джон Екълс презрително го нарича "многообещаващ материализъм" - твърдейки, че единственото нещо, на което са способни съвременните теоретици на съзнанието и мисленето, е обещанието, че някой ден в бъдещето, тези проблеми ще бъдат решени. Не приемайки да изчака, Екълс, заедно с философа Карл Попър предлагат своята хипотеза за разума, като я нарекли дуалистичен интеракционизъм. Според тази хипотеза, освен материалния свят, има най-малко още един свят на идеите. Разумната човешка дейност се появява в резултат на взаимодействието на двата свята в мозъка, светът на идеите влияе на мозъка чрез промяна на вероятността за освобождаването на невротрансмитери в синаптичните контакти.

Водещият американски неврохирург, професор Уайлдър Пенфийлд, който е прекарал редица операции на открит мозък, придобил световна слава благодарение на откриването на нов метод за лечение на епилепсия и феномена на пробуждане на скрити спомени, под въздействието на електростимулация, обобщи резултатите от работата си в книгата "Мистерията на съзнанието", публикувана от университета в Принстън. В нея той съобщава за основната му цел, която си е определил от самото начало: да докаже, че умът е изцяло зависим от мозъка. Въпреки това, след изучаването на хиляди пациенти, провеждайки доста експерименти с електрическа стимулация на мозъка, той стига до заключението, че разумът е напълно независим от мозъка:

"Разумът винаги стои над съдържанието на нашето съзнание. Това е абсолютно независим субект. Разумът казва, а мозъкът изпълнява. Мозъкът е пратеник на съзнанието ".

Ролята на мозъка като източник на съзнание и мислене поставя под въпрос и Наталия Бехтерева, една от водещите руски експерти в областта на неврологията и неврохирургията, академик на Руската академия на науките. В книгата си тя пише:

"Задълбочаването в изследването на мозъка, включително въз основа на принципно нови, все още несъздадени технологии, може да даде отговор на въпроса дали има мозъчен код на мисленето. Ако отговорът (окончателен) бъде отрицателен и това, което виждаме не е код на собственото мислене, тогава коригирането на импулсната активност, свързана с активираните по време на умствената дейност зони на мозъка е един вид "код за влизане на звено в системата". При отрицателен отговор ще трябва да бъдат преразгледани и най-често срещаните и най-важните позиции в проблема за "мозъка и разума". Ако нищо в мозъка не е свързано именно с ефирната структура на нашето "мислене", тогава каква е ролята на мозъка в това "мислене"? Само ролята на "територия" за някакви други, неподчинени на законите на мозъка процеси? И каква е връзката им с мозъка, каква е тяхната зависимост от мозъчния субстрат и неговото състояние?".

По този начин, митът за "безалтернативността" на монистично-материалистичниявъзглед в областта на неврофизиологията не издържа на никаква критика. Такива са и неубедителните постановки на академичните адепти на материализма, упорито не желаещи да видят в човека нищо повече от високо организирана биологична машина.

По материали от Интернет