До днес, след дванадесетгодишна нематериална дейност, не откривам доказателства, потвърждаващи библейската представа за Бог и задгробния живот в онова място, наречено Рай. Възможно е да съм намерил такива, но да не съм разбрал. Твърде е вероятно. Причината може да е в това, че не съм достатъчно „квалифициран“. От друга страна, повечето от нещата, с които съм се сблъсквал, биха могли да бъдат основни, а те са били изопачавани от историята в продължение на стотици години.
Нека започнем с молитвата, за която се предполага, че е директната връзка с Бога. Както сме научени да се молим днес, това е все едно да казваме наизуст химическа формула, без каквото и да е познание за първоначалното предназначение и значение на съставните й елементи. Или начинът, по който децата ни пеят „Лъндън Бридж се сгромолясва“, без да знаят оригиналното значение на песента. Цялата ни цивилизация е изпълнена с такива нерационални навици. Очевидно молитвата е един от тях.
Някой някъде знае как да се моли. Той се опитва да докосне другите. Малко са и онези, които познават методологията. Други запаметяват само думите, а думите през годините са се променяли. Постепенно техниката се е изгубила, инцидентно е била преоткривана през вековете. В по-късните случаи съвсем рядко преоткривателят е бил в състояние да убеди останалите, че Старият Утъпкан Път не е съвсем правилен.
Това е всичко, което мога да разкажа. Старият Утъпкан Път не е достатъчен. Или, както вече казах, не съм достатъчно квалифициран. Още по-лошо би могло да бъде и това, че моята подготовка да се моля не е подходяща или е неправилна. Във всеки случай, на мен не ми върши работа.
Ето и един пример. По време на една от нематериалните ми екскурзии се връщах с голяма скорост назад към физическото, движейки се през нищото и очевидно всичко бе доста извън контрол. Без предупреждение се блъснах доста силно в твърда стена от някакъв непробиваем материал. Не се ударих, но бях крайно шокиран.
Материалът бе твърд и стабилен, и изглежда бе изработен от огромни стоманени плоскости, които леко се застъпваха една с друга и бяха заварени. Всяка имаше слаба кривина, сякаш бяха части от земното кълбо.
Опитах се да се промъкна през тях, но не можах. Придвижих се надолу — първо надясно, после наляво. Абсолютно сигурен бях, че физическото ми тяло лежи извън тази преграда.
След около час ровене, драскане с нокти и блъскане в тази бариера започнах да казвам молитвата си. Използвах всички възможни молитви, които бях научил и дори сам си измислих няколко по-специални. И вярвах във всяка една дума, която изричах, повече отколкото съм вярвал в каквото и да е през живота си. Толкова бях изплашен.
Нищо не се случи. Все още си бях легнал върху преградата, неспособен да премина през нея и да се върна във физическото си тяло.
Обхвана ме паника. Драсках с нокти, скимтях и зъзнех. След като се убедих, че е напразно, накрая успях да се успокоя. Чувствайки се напълно изгубен, лежах и си почивах, плътно прилепнал към студената, твърда стена.
Не знам колко време съм лежал така, докато способността ми да мисля обективно се върна. И това все пак стана. Не бих могъл да остана там завинаги или най-малкото не желаех. Положението изглеждаше неспасяемо. По-рано къде ли съм се сблъсквал с очевидно невъзможна ситуация?
Спомних си. Преди години заедно с един приятел си купихме самолет, чиито летателни качества не познавахме. Единствената причина да си купим точно този самолет бе, че състоянието му бе добро, а цената — сравнително ниска.
След няколко опита за летене над полето ние решаваме да приемем, че това е било акробатика. Взимаме под наем парашут, издигаме се и се хвърляме с главата напред от десет хиляди метра височина.
Преодоляваме няколко мързеливи осморки, небрежни лупинги и няколко завъртания около оста. Всичко изглежда наред. След като отново се издигнем на височината, насочваме предната част на самолета леко надолу и пускаме компаса и рула да се въртят с трясък.
Следващото нещо, което откриваме, е, че се въртим около оста си. Насочваме компаса и право напред, към приетата възстановителна процедура.
По-рано вършеше прекрасна работа. Но не и този път. Спинът (въртенето по оста) стана по-равен и бърз, и се развиваше като движението на камшик. Въртенето на рула в посока, обратна на въртенето около оста, дори енергийните взривове, нищо не оказа какъвто и да е ефект върху спина. И все пак нещо стана — спинът се влошаваше и земята бързо се приближаваше.
Бил се огледа през предната част на самолета, лицето му побеля. Той изкрещя към мен през грохота на вятъра: „Най-добре да се махаме оттук!“
Аз също бях готов да напусна. Единствената причина, която все още ме задържаше там, бе възможната загуба на самолета, а бях спестявал твърде дълго, за да го купя. Прецених, че сме опитали вече всичко. Освен едно — да действаме против правилото, нещо, което е забранено да се прави, когато се въртиш около оста си. Изтегляне на лоста за управление. Какво щях да загубя?
Изтеглих лоста. Самолетът внезапно престана да се върти около оста си и набра необходимата летателна скорост. Продължих да го управлявам, докато земята застана на мястото си. Приземихме се безопасно. Изпълзяхме навън, все още тресящи се, и седнахме на земята. Бяхме попаднали под влиянието на външно въртене. Никой от двама ни не бе наблюдавал такова въртене преди, а още по-малко го бе опитвал.
Припомнях си външния спин. Опитах се да приложа знанията си, докато лежех, ритайки срещу бариерата. Напред, нагоре, надолу, вдясно, вляво — нищо положително не стана.
Остана само една възможна посока, независимо че знанията ми определено казваха, че посоката не е правилна. По-лошо нямаше да стане, затова го направих и само след миг отново бях във физическото, шокиран, но спасен.
По кой път? Очевидно в посока, противоположна на бариерата. Назад в посоката, от която бях дошъл. Не мога да кажа защо това свърши работа. Нито пък можах да узная какво представляваше бариерата.
Възможно е подобреният вариант на молитвата да ми е помогнал. Наистина се върнах обратно, нали? Ако молитвата е свършила работа, то в никакъв случай не стана по начина, по който религията ме бе учила. Не се яви Ангел-Спасител да ми помогне и да ме успокои.
При друг случай направих посещение на брат ми и семейството му в късна нощ. Малко след като напуснах гостната, отидох да спя, защото твърде много се нуждаех от почивка.
Ако това има някакво значение — таблата над главата ми бе обърната срещу стената, разделяща моята стая от тази на четиригодишната ми племенница. Нейното легло бе точно срещу същата стена.
Щом се настаних в леглото, започнаха познатите вибрации. Реших да се изплъзна за малко от материалното. Исках да проверя това си състояние извън домашни условия.
В момента, когато напуснах физическото, долових присъствието на три същества в стаята. Останах търпеливо близо до физическото си тяло, докато те се приближаваха. Започнаха да ме дърпат — не силно, но съвсем преднамерено, сякаш искаха да проверят какво ще направя. Прекараха в това занимание доста време. Стараех се да остана спокоен, но все пак те бяха трима. Не бях сигурен дали ще успея бързо да се върна в тялото си, преди да са ме отнесли.
Затова започнах да чета молитвата си. Отново и отново повтарях всички молитви, които знаех. Помолих Бога да ми помогне. Молех се в името на Исус Христос за помощ. Опитах и с няколко светии, чиито имена бях чул от жена ми, която бе католичка.
Какъв бе резултатът? Моите мъчители се разсмяха силно и започнаха да работят върху мен с още по-голям ентусиазъм.
— Чуйте го как се моли на своите божества — започна да злорадства съвсем безочливо единият. — Слушайте само!
Мисля, че малко се разсърдих. Започнах да се дърпам назад и съвсем се приближих до физическото си тяло. Гмурнах се в него. Не твърдя, че се борех, но и не останах съвсем пасивен.
Настаних се във физическото, съвсем успокоен, че съм се върнал. Точно тогава чух детски плач. Идваше от стаята зад стената. Изчаках няколко минути, надявайки се, че снаха ми ще дойде да успокои малкото момиченце и да го приспи.
След около десет минути малката Дж. продължаваше да плаче. Станах и отидох в съседната стая. Снаха ми държеше в ръце все още треперещото дете и се мъчеше да го успокои. Попитах какво се е случило и мога ли с нещо да помогна.
— Тя скоро ще се оправи — отвърна снаха ми. — Може би е сънувала кошмар или лош сън, май няма да мога да я разбудя.
Попитах откога плаче детето.
— О, само няколко минути, преди да дойда. Не го е правила. Обикновено спи много тихо.
Отново предложих помощта си, ако има нужда, и се прибрах в стаята си. Не след дълго малката Дж. се успокои и очевидно заспа. Дали кошмарът на малката ми племенница, който много приличаше на транс, бе съвпадение? А може би трябваше да казвам молитвите си по друг начин.
Имаше твърде много подобни случаи, но те следваха съвсем същия път, когато правех опит да се моля по вече възприетия и условен начин.
Може би има и други по-положителни методи за предаване на преживявания, свързани с рая и ада. Ако наистина съществуват, те несъмнено са в Място II.
При нематериални пътувания до Място II често се срещат „пластове“ или области, през които човек може да премине, както бе споменато преди. Изглежда, че те са в онази част от Място II, която е най-близо до Тук-Сега, а и в някои отношения най-свързана. Това е сивочерна маса, където и най-слабото движение привлича кълвящи и извършващи други мъчения същества.
Сякаш сте една провесена стръв в това огромно море. Ако се движите бавно и не реагирате на любопитството на „рибките“, идващи да проучат, можете да преминете без инциденти. Ако се опитате да проявите раздразнение или да се отбранявате, множество възбудени обитатели се втурват към стръвта — бутат, дърпат, късат.
Дали това не са границите на ада? Лесно е да заключим, че дори моментното проникване в този най-близкостоящ слой ще предизвика на бял свят мисълта, че „демоните“ и „дяволите“ са главните обитатели там. Изглеждат почти човешки, въпреки че притежават очевидната способност да мислят и действат самостоятелно.
Кои и какви са те? Не знам. Никога не съм се задържал достатъчно дълго, за да си направя труда да разбера това. Само чрез ужасяващо изпитание и грешка успях да открия способа как да преминавам през този участък към разумния мир.
В тези светове, където мислите са не само нещо, но те са всичко, включително самата ви личност, вашата поквара или съвършенство са дело на вас самия. Ако сте отчаян убиец, може да свършите в тази част на Място II, където всички останали са като вас. Това наистина би било ад за такива хора, защото там няма да има невинни, беззащитни жертви.
Проектирайте го на повърхността и ще започнете да долавяте огромното разнообразие. Дали ще се отправите към рая или ада на Място II, сякаш зависи изцяло от рамките, в които са поставени вашите най-дълбоки, постоянни (а може би подсъзнателни) мотивации, емоции и индивидуална насоченост. Най-последователното и мощното от всички тях ще работи като ваш „радиокомпас“, когато влезете в това царство.
Сигурен съм за това, тъй като то винаги работи по този начин, когато ми се е налагало да пътувам нефизически из Място II. Действа по този начин, независимо дали аз желая или не. И най-слабото целенасочено желание или пък дълбоко скрито в мен чувство, за което аз дори и не подозирах, отклоняваше пътуването ми към „подобна“ на тази посока.
Някои от направленията, които достигах в резултат на това отклонение, според мен притежаваха всички белези на ада. Възможно е други да са изградени като рай и само с някои съвсем леки различия в приложението от дейностите ни в Тук-Сега.
Е, ако все пак Място II притежава известно количество от ада и не съвпада много с нашите възгледи за рая, какво от това? Къде ще потърсим пътепоказателя? Къде са Господ и Рая, които ние величаем? Пропуснах ли нещо?
И досега от време на време при посещенията ми в Място II периодично ми се случва необикновено нещо. Няма никакво значение къде точно в Място II, случката е винаги една и съща.
Точно в средата на каквато и да е нормална дейност отдалеч се чува Сигнал, почти като ангелски тромпет. Всеки посреща спокойно Сигнала, но едновременно с това престава да говори или да прави каквото и да е. Този Сигнал означава, че Той (или Те) ще премине през Неговото Царство.
Няма благоговейно просване или пък падане на колене. По-скоро държанието е най-прозаично. С тази случка всеки е привикнал и подчинението има абсолютно преимущество пред всичко останало.
Щом се чуе Сигналът, всяко живо същество ляга долу спомням си техните гърбове, телата им, извити като арки, за да покажат коремите (не гениталиите) с извърнати на една страна глави, така че никой да не Го види, докато Той преминава. Целта вероятно е да бъде оформен жив път, по който Той да се движи. Съвсем бавно и старателно стигнах до идеята, че понякога Той избира някого от живия мост и от този момент повече никой не го вижда, нито пък чува нещо за него. Целта на показването на коремите е изразяване на благоговеенето и покорността. Коремът е най-уязвимата и най-лесно накърнима част от тялото. Докато Той преминава, няма нито движение, нито дори мисъл. Всичко за момент е напълно замряло, докато Той премине.
В няколкото случая, когато съм преживявал това, аз лягах като всички останали. В такъв момент идеята да направя нещо друго бе немислима. След като Той преминеше, се появяваше ревящ музикален звук и усещане за излъчване, непреодолима жива сила с изключителна мощ се издигаше нагоре и заглъхваше в далечината. Спомням си, веднъж се чудех какво ли ще се случи, ако Той открие присъствието ми като временно преживяване, чийто отговор исках да открия.
След Неговото преминаване всеки ставаше на крака и подновяваше дейността си. Никой не коментираше, нито пък споменаваше случката. Още по-малко се замисляха върху нея. Съществуваше едно цялостно приемане на събитието като обикновена част от техния живот. Това именно все още е огромната, но неуловима разлика. Бе действие точно толкова неочаквано, колкото и спиране на светофар на някое натоварено кръстовище. Или докато чакате с колата си на железопътен прелез, когато сигналът покаже, че влакът идва, вие сте безучастен, но все още чувствате неизказано уважение към мощта, която минаващият влак представлява. Станало е нещо съвсем обективно.
Това ли е Господ? Или е Божият Син? Или пък Негов наместник?
Три пъти „посетих“ едно място, за което не мога да намеря точни думи, за да го опиша. И отново това видение, това тълкувание, временното посещение на това „място“ или форма на съществуване, носеща посланието, което толкова често сме слушали през всичките години на човешката история. Сигурен съм, че това може и да е част от най-далечния рай така, както религията ни го представя. То също би могло да бъде нирвана, Самадхи, върховното изживяване, свързано с нас посредством мистиците през всичките векове. Наистина е форма на съществуване, изтълкувана по много сходен начин от отделни хора.
За мен то бе място или състояние на пълен покой, твърде изискано чувство. Все едно, че летите в топли, меки облаци, където не съществуват понятия като „горе“ и „долу“, където нищо не съществува като отделна част от материята. Топлината не е просто около вас, тя е у вас и през вас. Заслепен и завладян сте от тази Перфектна Заобикаляща Среда.
През облака, в който си плувате, бавно минават лъчи светлина във форма и нюанси, които постоянно се сменят. Всеки от тях е хубав, тъй като вие се къпете в тях, докато те преминават през вас. Рубиненочервени светлинни лъчи или нещо извън нашето познание за светлината, защото няма светлина, която да е усещана така многозначително. Постоянно се появяват и изчезват всички цветове на спектъра, никога грубо, и всеки донася различно успокоение или изпълнено с покой щастие. Сякаш и вие сте част от заобикалящия облак, безкраен пламтящ залез, и с всяка смяна на живия цвят вие също се променяте. Отзовавайки се на цялата тази красота, вие пиете от необятността на синьото, жълтото, зеленото и червеното, и от сложните междинни оттенъци. Всичко ви е познато. Ето на кое принадлежите. Тук е Домът.
Докато се движите плавно и без усилие из облака, около вас звучи музика. Не е нещо, с което трябва да свиквате. Тя през цялото време е била там и вие вибрирате в хармония с Музиката. Тя е нещо повече от музиката, която сте познавали преди. И тези хармонии, деликатните и динамични мелодични пасажи, многогласните контрапунктове, трогателните обертонове — те, единствено те, са възбудили дълбоки, несвързани емоции там в миналото. Липсва земното, Хорове от човешки звучащи гласове изпълняват неземна песен. Необятната мелодия струи във всички нюанси на фината хармония, вплетена в циклично развиваната тема, и вие отеквате с тях. Няма източник, от който да идва музиката. Тя си е там, изпълва цялото пространство около вас, вие сте част от нея и тя, това сте вие.
Това е благородната чистота на една истина, за която имате само бегла представа. Това е пиршеството и мъничката, пикантна мръвчица, която сте опитали там, ви е накарала да вярвате в съществуването на Цялото. Безименната емоция, копнежът, носталгията, съдбовното чувство, които ви обземат там, докато се взирате в напластения с облаци слънчев залез на Хаваите, докато тихо стоите между високите, полюшващи се дървета в смълчаната гора, когато музикален подбор, откъс или песен предизвикват спомени за миналото. Или пък предизвикват копнеж, който не е свързан със спомени, когато бленувате за мястото, към което принадлежите — дали огромен град, дали малко градче, селце, нация, или пък семейство, — всички тези неща сега са изпълнени. Вие сте си У ДОМА. Вие сте там, където принадлежите и където винаги сте принадлежали.
Най-важното — вие не сте сами. Другите са с вас, до вас, неотменно свързани с вас. Те нямат имена, нито пък знаете формите им, но ги познавате и сте подсигурен от тях чрез огромно просто познание. Те са точно като вас, те са вие и също като вас се намират У ДОМА. Взаимните ви чувства са като нежни електрически вълни, преминаващи между вас. Съвършена любов, чиито съставни части са всичките аспекти на преживяванията ви в тяхната завършена цялост. Само на това място чувството не се нуждае от изваждане на показ и демонстрация. Давате и получавате без съзнателно усилие. Не е нещо, от което имате нужда, нито пък то се нуждае от вас. „Опознаването“ вече е станало, обменът тече естествено. Не познавате разликата между половете. Самият вие, като част от цялото, сте едновременно и мъж, и жена, положителен и отрицателен, електрон и протон. Мъжко-женската любов се движи към вас и от вас. Пророческите предразсъдъци на родителя-дете, идилията и идеалът — всички те си взаимодействат с равномерни вълни за вас, във вас и през вас. Намирате се в съвършено равновесие, защото сте там, където принадлежите. У ДОМА.
В пределите на всичко това, макар и да не сте част от него, вие познавате източника на целия обхват на вашето преживяване, както за вас, така и за целия простор извън способността ви да усещате и (или) си представяте. Тук вие знаете и лесно приемате съществуването на Отец, вашия истински Създател. Отецът, Творецът на всичко, което е или е било. Вие сте едно от неизброимите му творения. Защо или как, не знаете. Не е важно. Щастлив сте просто защото се намирате в Свещеното Място, към което принадлежите.
Всеки път, когато отивах Там, не се връщах доброволно. Тръгвах обратно неохотно и с тъга. Някой ми помагаше да се върна. И всеки път, когато се завръщах, в продължение на дни изживявах силна носталгия и копнеж. Чувствах се като чужденец сред непознати в страна, където нещата не бяха „правилни“, където всичко и всеки бе толкова различен и „сбъркан“ в сравнение с мястото, на което принадлежах. Остър копнеж, носталгия и нещо от рода на мъка по дома. То бе толкова голямо, че повече не направих опит да отида Там. Дали това бе Раят?
Веднъж опитах да уподобя Там на този свят. Помня, като дете видях един басейн. Дълбоко под водата в стените му бяха вградени цветни светлини. Спомних си точно кой басейн имаше такива светлини.
На вилата имахме басейн и аз се залових за работа. Монтирахме подводните светлини и аз използвах случая да боядисам светлините. Доколкото можах, постигнах дълбоките нюанси, които помнех. Изискваше се твърде много сила. Вградихме и подводен високоговорител. Лежите си в басейна, ушите ви са потопени и чувате музика от уредбата в къщата. Стана много добре. Но все пак не бе Там, дори не го наподобяваше.
Има една любопитна подробност. Посетих мястото на спомена от детството. Басейнът си бе там, но под водата нямаше цветни светлини. Никой, включително и приятелите, които бяха плували заедно с мен в този басейн, не можа да си спомни, че когато и да е било, басейнът е имал цветни светлини под водата.
Действителност, действителност!
Робърт Монро
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.