Зовът на безкрайността ( "Мъртвите ни говорят" )

  Елизабет Кюблер-Рос, голямата вдъхновителка на всички съвременни изследвания върху смъртта и по-точно върху поведението ни пред умиращи, се заинтересува особено от децата на смъртно легло. Тезата й е твърде ясна: децата почти винаги знаят предварително, че ще умрат, каквато и да е причината за тяхната смърт. Те ИЛИ по-скоро тяхното подсъзнание дори знае при какви обстоятелства ще стане това и го изразява чрез рисунки, писма, стихотворения, пълният смисъл на които много често се разбира едва след тяхната смърт. Но те също чувстват отвъдното, следващия етап, срещата в светлината, страната на всемирната и абсолютната любов, която ги очаква и чийто зов те понякога дори чуват.
   В случай на смърт от болест предчувствието на детето би могло да бъде приписано на изравнения с нивото на подсъзнателното вече наченат биологически процес. Но когато се касае за нещастие, предизвикано от трети човек или за убийство, обяснението трябва да бъде търсено другаде. Наистина, Елизабет Кюблер-Рос привежда към последните два случая мпожество твърде убедителни примери. Ще се задоволим тук да опишем най-необикновения. Разказът е на майката на детето:
„Дъщеря ми се събуди рано онази сутрин, в състояние, което може да бъде окачествено без съмнение като много силна превъзбуда. Беше спала в леглото ми, беше ме събудила, като ме прегръщаше и разтърсваше: „Мамо, мамо! Исус ми каза, че ще отида на небето! Аз съм много доволна, че отивам на небето, там, където всичко е красиво. . . и злато, и сребро, и блести, и където има Исус и Господ", и т. н., и т. н. Тя говореше толкова бързо, че с мъка успявах да я следя. Както в състояние на блаженство. Това ме уплаши, първо със своята необичайност. То наистина не бе тема за обикновен разговор.
   Бях обезпокоена най-вече от превъзбудата й. Тя беше спокойно, почти съзерцателно, много умно момиченце, но в никакъв случай не беше дете, склонно към необичайно оживление. Имаше богат речник и се изразяваше точно. Необичайно беше, че я намирах толкова развълнувана, че думите се разбъркваха на устните й и че пелтечеше. Не си спомням да съм я виждала някога в такова състояние нито на Коледа, нито на рождени дни, нито на цирк.
   Казах й да говори по-тихо, да се успокои, да не казва това (от моя страна то беше суеверен страх, защото още от раждането й имах като един вид предчувствие идеята, че тя няма да остане дълго време с мен). Бях го казала само на една много близка моя приятелка. Не исках да мисля за това, не исках да ми говори за това, особено така стремглаво, неочаквано, малко налудничаво. До този момент тя никога не бе говорила за смъртта, освен абстрактно, но никога за своята смърт.
   Не успявах да я успокоя, тя продължаваше да говори за „красивото небе, цялото позлатено, с чудеса и златисти ангели, и диаманти, и бижута, мамо!", и колко била доволна, че е там, и колко добре се забавлявала, и какво й бил казал Христос. . . Спомням си поведението й по-добре от дословните й изрази, но запомних ясно някои от думите й.
   Казах й: „Сега си почини" и поисках да я приспя. „Ако отидеш на небето, ще ми липсваш много, скъпа моя и аз съм много доволна, че си имала такъв красив сън, но сега почини си малко, искаш ли?" Беше безполезно. Тя ми каза: „Това не бе сън, беше вярно!" (и с какъв акцент изговаряше думата, тази мъничка четиригодишна!), но не бива да се измъчваш, мамо, защото Исус ми каза, че ще се погрижа за теб и ще ти дам злато и скъпоценни камъни, и няма да се безпокоиш за нищо. . ." Цитирам само изреченията, които си спомням дума но дума.
   Тя ми говори още известно време за чудесата на небето, но постепенно се успокояваше. Когато пак й казах, че е имала много красив сън, тя повтори, че е било вярно, наистина вярно. За момент тя се сгуши в прегръдките ми, като ми говореше да не се безпокоя, защото Исус щял да се погрижи за мен, после се измъкна от леглото и изтича да играе.
   Аз също станах, за да приготвя закуската. Беше ден като другите. Но към три-три и половина следобед дъщеря ми бе убита (удавена).
   Разговорът, който бях водила с нея сутринта, бе толкова изумителен, че го разказах веднага по телефона на един човек, който си го спомня много добре. Когато след това той разбра за смъртта на P., една от първите му мисли бе: как детето е могло да знае?
   Аз самата смятам, че е невъзможно да познаваш бъдещето, физическите закони не могат да бъдат променяни. Дъщеря ми не можеше да знае, че ще „отиде на небето", но това е факт: събуди ме в едно състояние на твърде силна превъзбуда, уверявайки, че Исус й е казал, че ще отиде на небето (откровено казано, не си спомням дали бе уточнила „днес"). И умря същия следобед. Седем часа по-късно. Не мога да си го обясня.
   Ние не бяхме много набожно семейство. Дъщеря ни беше ходила на църква с нас два пъти и, разбира се, ние четяхме на децата историите за Мойсей, Мария и Йосиф. Децата ходеха на неделното училище, но не редовно. Бях се помъчила да възпитам децата си по-скоро да обичат и да уважават другите, да бъдат добри и услужливи, отколкото да спазват строго религиозните обреди; не можех да ги уча на нещо, което не познавах и макар и да бях изучавала, да бях се молила, да бях медитирала, когато дъщерите ми ме разпитваха за небето, отговарях, че не зная нищо за онова, което става след смъртта. Думата „небе" и образи като „небесните позлатени друмища" те не бяха чували вкъщи. Не бяхме говорили никога за това. . ."
   Тезата на Елизабет Кюблер-Рос съвпада напълно със свидетелството на Константин Родив, което получих в Люксембург; разсъждавайки за родителите, загубили дете, тя пише:
   „Вероятно тогава най-добре можем да изразим тази увереност, че нашето материално тяло е само една какавида, една обвивка, и че смъртта поражда това, което е неразрушимо, безсмъртно в нас и чийто символ би могла да бъде пеперудата."
   Децата от концлагера в Майданек, преди да влязат в газовите камери, рисували с ноктите си върху стените малки пеперуди. Вашите деца в момента, в който умират, също знаят, че ще проникнат свободно, безпрепятствено в едно място, където вече няма страдания, една страна на мир и любов, където времето не съществува и откъдето те ще могат да дойдат при вас с бързината на мисълта.
   Нека споменем, че на гръцки език, древен или съвременен, за да кажат „пеперуда", казват „душа" или обратно, ако преценят, че е по-добре. Една и съща дума означава двете понятия........


«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн