Лъжите на Църквата през вековете (част 7)

На следния ден при ясно слънце шествието излезе от църквата. Уленшпигел бе поправил, колкото можеше, дванадесетте светци, които се олюляваха върху стойките си между хоругвите на занаятчийските сдружения; после идеше статуята на Богородица; след нея свитата на Дева Мария — облечени в бяло девойки, които пееха хвалебни песни; след тях — стрелци с лък и с арбалети: сетне — досам балдахина и по-разлюлян от другите — Помпилиус, превит под тежките одеяния на свети Мартин.

Уленшпигел се бе снабдил с прах, който причинява сърбеж. Той сам облече Помпилиус в неговите владишки одежди, надяна му ръкавиците, даде му жезъла и му показа как трябва да благославя народа по латински обичай. Помогна също така и на свещениците да се облекат. На някои надяваше епитрахила, на други — пелеринките, на дяконите — стихарите. Непрекъснато тичаше из църквата, за да оправи гънките на някоя куртка или гащи. Той се възхищаваше и хвалеше излъсканите арбалети и страшните лъкове на братството на стрелците. И сипваше на всекиго, било по яката, било в гърба или на китката, по една стиска прах за сърбеж. А на старшия свещеник и на четворицата носачи на свети Мартин — най-много. Пощади само девойките на Богородица, защото бяха прелестни.

Шествието тръгна в много добър ред, с развети хоругви и знамена. Щом го видеха, мъже и жени се кръстеха. А слънцето печеше.

Старшият свещеник пръв усети действието на праха и се почеса малко зад ухото. Всички свещеници и стрелците с лъкове и арбалети почнаха да се чешат по врата, по бедрата, по китките, но не смееха още да правят това открито. Четворицата носачи също се чешеха, само звънарят, когото сърбеше най-силно, защото най-много бе изложен на горещото слънце, не смееше да мръдне от страх да не бъде сварен жив. Той свиваше ноздри, гърчеше лице и трепереше върху подгъващите си крака, защото всеки път, когато носачите се чешеха, той рискуваше да падне.

Но не смееше да мръдне и от страх не можеше да се удържи, а носачите думаха:

— Свети Мартине, мигар ще вали?

Свещениците пееха възхвала на Богородица:

Si de coe… coe… coe… lo descenderes.

O sanc… ta… ta… ta… Ma… ma… ria —

защото гласовете им трепереха от сърбежа, който ставаше нетърпим; но те се чешеха прилично. Ала старшият свещеник и четиримата носачи на свети Мартин си бяха изподрали шиите и китките. Помпилиус стоеше спокоен, разтреперан на клетите си нозе, които го сърбяха най-силно.

Но ето че изведнъж всички стрелци с арбалети и лъкове, дякони, свещеници, старшият свещеник и носачите на свети Мартин спряха, за да се чешат. Ходилата на Помпилиус го сърбяха, но той не смееше да мръдне от страх да не падне.

А зяпачите казваха, че свети Мартин много яростно върти очи и гледа заплашително бедния народ.

След това старшият свещеник даде знак наново да тръгнат.

Но скоро от палещото слънце, което падаше вече отвесно върху всички тия гърбове и кореми на шествието, действието на праха стана непоносимо.

Тогава всички видяха как свещеници, стрелци, дякони и старшият духовник спират като стадо маймуни и почват да се чешат без стеснение навсякъде, дето ги сърбеше.

Девойките на Богородица пееха химна си и свежите им гласове възлизаха към небето като ангелска песен.

Най-сетне всички се пръснаха кой дето можеше: старшият свещеник, като се чешеше, се погрижи за светото причастие; благочестивият народ занесе светите предмети в църквата; четиримата носачи на свети Мартин хвърлиха грубо Помпилиус на земята. И клетият звънар затвори благочестиво очи и остана така, без да смее да се почеше, да мръдне или да продума.

Две момчета се опитаха да го понесат, но тъй като им се видя много тежък, изправиха го до една стена и Помпилиус заплака с едри сълзи.

Народът се насъбра около него; жените донесоха кърпички от тънко бяло платно, бършеха лицето му, за да запазят като свети неща неговите сълзи, и му казваха:

— Колко ви е горещо, ваше преподобие!

Звънарят ги гледаше жално и без да ще, кривеше лице, като бърчеше носа си.

Но сълзите течаха на ручеи от очите му и жените думаха:

— Свети Мартине, да не би да оплакваш греховете на град Ипр? Твоят благороден нос като че мърда? А пък ние изпълнихме съветите на Луи Вивес[1] и бедняците от Ипр ще имат работа и прехрана. О, какви едри сълзи! Те са бисери. Нашето спасение е в тях!

Мъжете казваха:

— Ще трябва ли, свети Мартине, да разрушим улицата на леките момичета? Но научи ни как да попречим на бедните девойки да излизат вечер и да търсят приключения.

Неочаквано народът извика:

— Иде клисарят!

Уленшпигел дойде, хвана Помпилиус през кръста, метна го на раменете си и тръгна, следван от множеството благочестиви мъже и жени.

— Ох! — пошепна му на ухото клетият звънар. — Ще умра от сърбеж, сине.

— Дръж се изпънат — отговори Уленшпигел, — забрави ли, че си дървен светец?

Той изтича с големи крачки и сложи Помпилиус пред игумена, който се дръгнеше с нокти до разкървавяване.

— Звънарю — попита го игуменът, — чеса ли се, както ние?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Приказва ли, направи ли някакво движение?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Тогава — рече игуменът — ще получиш петнадесет дуката. А сега върви се чеши!

"Tил Уленшпигел"