Всемирната хармония - инж. Петьо Христов (част 2)

3. Развитие на Първичната сила

Както вече споменахме, тъй като до този момент не съществува Нищо, големината на Първичната сила е единица – 1 , по простата причина, че всичко последвало се съизмерва с нея. Това е началото на битието. Но всяко съществувание е невъзможно без своята противоположност (знаем, че цялото се състои от противоположности, че проявеното действие има равно и противоположно на него противодействие, че хармонията се ражда от аналогията на контрастите). Така мигновено с появата на Първичната сила – 1 , тя създава своята противоположност –нулата – 0, или кръг, чиито диаметър е с големина единица. Обръщам внимание, че диаметърът на този кръг е равен на Първичната сила, тя се е “огледала” около себе си. В Кабала е казано : “Бог пожела да се види и се огледа около себе си”. Това е изходното начало от проявлението на Първичната сила, но за да има по-сетнешно развитие, е необходимо време. Ето защо описаният кръг или противоположността на единицата – 1 , нулата – 0 , е всъщност изначалното Време. Както ще се убедим, то е различно от човешката представа за време. И досега то се разглежда като следствие на движението, но от Закона на Единството произтича, че то е възникнало и е съществувало преди движението. По-късно от времето произлиза материята, а тя е носител на движението.
В илюстрацията за философското значение на 1 и 0 навсякъде в Индия се срещат скулптурни изображения на мъжкото и женското начало, наречени лингам и йони. Единицата символизира мъжкото начало, кръгът женското и се говори за тях като първични начала. По същия начин в древен Египет Единицата или Началото е символизирано с Джет (стълб). Той е бил почитан и издиган като паметник.
Изследвайки формата на първичните сили, древните индийци са ги изобразили графично в така наречената азбука девенагари. По-късно арабите копират първите десет сили и започват да ги употребяват за практически нужди като числа, такива каквито познаваме днес и ние. Това са Първичните сили от 1 до 9, а десетата , която е 0, я отъждествяваме с физическата величина време.
По начина на тяхното създаване Първичните сили (от 1 до 9), от първото ниво на Всемира, по форма са подобни на числата, такива, каквито ги знаем днес, а големината на тези сили отговаря на големината на числата. Според Питагор “числата са корените на нещата и върху тях е основана Вселената”.
При споменатото вече непрекъснато преминаване от линейна в кръгова конфигурация, изначалната Първична сила 1 (правата линия), се “оглежда”, образно казано завърта своя диаметър и се преобразува в 0 (в кръга), във времето. Оплодена вече от времето, Първичната сила отново се преобразува, при което поражда силата – 2 и силата – 3.
Един от най-известните кабалисти Агрип казва : “Eдиницата е причина за всичко, но единицата светлина може да остане светлина без сянка ; единицата глас – без ехо. Едно е причина несравнима; числото – това е хармония, а без хармония нищо не е възможно; на единицата е необходимо съзидание и нейната потребност от действие я кара самата тя да се повтори ; тя се разделя или умножава, за да се получи две”.
Забележително е, че отговорът на основния философски въпрос на Битието : “Кое е първичното – кокошката или яйцето ?” , се съдържа в следното изложение. Създадената от Изначалната идея Първична сила 1 (едно), поражда силите две – 2, и три – 3 (кокошката и яйцето), които във времето 0 непрекъснато преминават една в друга. Следователно в надбитийната сърцевина на всичко е идеята, която се “сгъстява”, поражда времето и се развива в него, а кокошката и яйцето са нейни следствия. Това е и основа на Закона за единството. С нашите сетива ние не можем да обозрем идеята, а наблюдаваме само нейното следствие като проявление на “кокошка” или “яйце’. Което и от тях да вземем, в един момент то се явява причина, а в следващия ще бъде следствие. Или те в различните моменти от времето изявяват различните си противоречиви части, от които са съставени. Този “парадокс” се повтаря многократно в развитието на Първичната сила, ето защо ще го нарека – “ефектът на кокошката и яйцето от първи вид”.
Времето – 0, навсякъде се явява като огледало. Наблюдавайки процеса на Преобразуване между кокошката и яйцето, ние винаги го виждаме “огледан” във времето. То поставя своя отпечатък от противоречивите си части в самия процес на това преобразуване, което сътворява познатото от нас многообразие в природата.
Говорейки за “ефекта на кокошката и яйцето”, веднага възниква и другият основен въпрос – за количеството и качеството. Кокошката има своите количествени и качествени характеристики, яйцето също. Непрекъснатото преминаване на кокошкатаи яйцето едно в друго води и до непрестанното преобразуване на количествените и качествените им характеристики. Разбира се, кокошката тук е философско понятие, в действителност тя се проявява в своята двойственост – кокошка и петел, която е външна. Яйцето има своята вътрешна двойственост. Външно то винаги е едно и също, но се излюпва или кокошка, или петел. Петелът и кокошката, разгледани самостоятелно, може да се оприличат и като 1 – лингам, и 0 – йони. От това произлиза принципът, залегнал във всички основни религии – “каквото е горе, това е и долу”.
Дотук разгледахме появата и развитието на силите 1, 2 и 3. Тези три сили са взаимно свързани и ние ги възприемаме като една троица. Но описаният процес се повтаря многократно на различните нива на Всемира.
В следващата част от изложението ще въведа понятията “огледало” и “оглеждане” на силите, понеже, освен че са метафори, тези понятия изразяват процеса на преобразуване най-точно. Защото в огледалния образ системата остава същата, но нейните елементи имат нови количесвени и качествени характеристики. В огледалото например лявото става дясно, а в огледала със специфични свойства (с крива повърхност) образът може да бъде увеличен или намален.
И тъй Първичната сила 1 се преобразува в 0 и така се създава първото огледало време. Но силите 1, 2 и 3 (или първата троица) се “оглеждат” в едно ново огледало, наречено светове. В резултат на това оглеждане или преобразуване се появяват силите 4, 5 и 6, или втората троица. Новото огледало светове е с едноначална или кръгова конфигурация и тъй като е третото по ред на създаване, неговата големина е три. Или световете имат големина три, т.е. огледалото светове е три пъти по-голямо от огледалото време. Колкото и да звучи парадоксално, времето не е безкрайно.
При следващото преобразувание или “оглеждане” и огледалото време се преобразува спрямо огледалото светове в огледалото пространство. Огледалото пространство има линейна или двуначална конфигурация.
За да определим големината на огледалото пространство, трябва да преброим броя на съществуващите огледала дотук и да прибавим единица. Кои са те ? Първото е времето. Второто се намира между силите 2 и 3. Третото е светове. Четвъртото е между силите 4 и 5. Петото е между силите 5 и 6. Така големината на огледалото пространство е шест, или е шест пъти по-голямо от огледалото време и 2 пъти по-голямо от огледалото светове. Тук вече забелязваме, че броят на създадените сили отговаря на големината на огледалото, възникнало в този момент.
Появилото се вече пространство “оглежда”или преобразува втората троица или силите 4, 5 и 6 в силите 7, 8 и 9. Това е третата троица от сили. При следващо преобразуване или “оглеждане” по познатия начин огледалото светове се преобразува спрямо огледалото пространство в огледалото явления. Големината на това огледало се определя от броя на огледалата дотук плюс едно, а видяхме, че той съответства и на броя на създадените сили. Големината на огледалото явления е девет.
В огледалото явления се оглежда третата троица или силите 7, 8 и 9. Появяват се силите 10, 11 и 12.
Силата 10 обаче е съставена от силата 1 и огледалото 0 – времето. Силата 10 всъщност е една нова сила 1, която по основни характеристики е подобна на Първичната сила 1, но след като тя вече се е развила. Резултатът от това “сгъстяване” на Първичната сила създава явлението Звук. А 0 е едно ново огледало или ново,колкото и да е парадоксално, различно от изначалното време. Ще си послужа със следния наивен пример – мъжът и жената се преобразуват в своето дете, което вече си има неговото, различно от тяхното време.
Тази сила 10, или новите 1 и 0 започват процеса на “оглеждане” или преобразуване, като повтарят всичко описано дотук и начеват да развиват следващото, по-вътрешно ниво на Всемира.
Това решава един много дискутиран проблем, който досега няма отговор : как времето и пространството се преобразуват едно в друго ? Не само, че то е възможно, но се осъществява непрекъснато – времето се преобразува в пространство спрямо световете. А пространството се преобразува в ново време спрямо явленията. Понятията пространство, светове и явления ще бъдат пояснени в раздела “Ключове”.
Тук се дефинира и едно преобразуване, за което никой не се е сетил – преобразуването на световете в явления. Световете се преобразуват в явления спрямо пространството. Явленията се преобразуват в нови светове спрямо новото време. Така се осъществява непрекъснатото обновление на всички нива на развитие. Тези два основни вида преобразувания, пространство-време и светове-явления, водят еволюцията по строго определен път.
Изначалната идея сама по себе си е възхитително проста, но тя носи у себе си структурното и смислово познание за цялото последвало развитие на Мирозданието. Отново наивният пример, който мога да предложа едосещането на биолозите да възстановят целия организъм по генетичната информация на всяка, макар и маловажна периферна клетка. “Сгъстена”, оплодена от своето развитие Изначалната идея е “бременна” с механизма на последвалото си осъществяване – преминаването си в Първична сила 1, която от своя страна, разполагайки се във времето 0, довежда до възникването на пространството, а между тях – до появата на световете и явленията.
Сега ще разгледаме ефекта на кокошката и яйцето от втори вид. При този ефект от първи вид имаме общо три сили, идеята – 1 , кокошката и яйцето – 2 и 3. В ефекта от втори вид идеята е качествено и количествено обогатена, тя съдържа в себе си вече силите 1, 2 и 3 (първата троица) като нещо неотделимо и единно, а кокошката и яйцето се явяват силите 4, 5, 6 и 7, 8, 9 (втората и третата троици). Така достигаме до постулативния философски извод , че при развитие на Първичната сила навътре в себе си, идеята се усложнява и разширява навън в своите проявления.
Спряхме се на първия етап или цикъл от развитието на Първичната сила. След четирикратно преобразуване Силата 1 естествено премина в силата 10 – този процес се нарича трансформация и е известен на физиката. Преобразуване и трансформиране са два различни процеса и те често се бъркат един с друг. При трансформирането Първичната сила запазва същността си, а се изменя само нейната големина. Всяко трансформиране трябва да се разгледа като четирикратно преобразуване. Спомнете си основополагащия принцип – “каквото е горе, това е и долу” или това, което се случва в Мирозданието с развитието на Първичната сила, се повтаря и в най-обикновения трансформатор. Трансформирането е изследвано във физиката, но никъде този процес не е описан в неговата същност като следствие от четирикратно преобразуване.
Достигнахме до създаването на сила 10, която представлява една нова 1-ца или нова Първична сила, която спрямо големината на изначалната Първична сила 1 е изгубила 0.1 от стойността си. Така тя се е трансформирала, има ново огледало време и в своето развитие образува следващото, по-вътрешно ниво на Всемира. Новосъздадената сила 1 повтаря вече описания процес на трансформация чрез четирикратно преобразуване. В продължаващото и последващо развитие навътре се получава трета сила 1 със своето ново време 0, която спрямо големината на изначалната Първична сила 1 е загубила вече 0.2 от стойността си.
Процесът на трансформация се повтаря общо 9 пъти, докато последната сила 1 добие крайна стойност 0.1. Така едно от друго се сътворяват деветте нива на Всемира, след което завършва цялостното развитие на изначалната Първична сила навътре в себе си. При това движение навътре Първичната сила се осъществява и ние възприемаме материализираното й проявление в световете и явленията.
Първият етап от развитието на първичната сила определя най-външната обвивка на Всемира. Това означава, че Всемирът е ограничен. Невъзможно е за нашето съзнание да обозре това ограничение, защото самите сили са нематериални. Много е трудно да се даде форма на нематериален обект, но най-вероятната форма на Всемира е яйцевидната.
Първите три нива от развитието на Всемира са нематериални. Следващите три нива са материални и са преобразувани от предходните. Последните три нива са материални и преобразувани от вторите три нива или общо 9-те нива на Всемира са съставени от три отделни троици, които съществуват едновременно.
Сега ще разгледаме “ефекта на кокошката и яйцето” от трети вид. При ефекта от първи вид имаме общо три сили, идеята – 1, кокошката и яйцето – 2 и 3. В ефекта от втори вид идеята е качествено и количествено обогатена, тя съдържа в себе си вече силите 1, 2 и 3 (първа троица) като нещо неотделимо и единно, а кокошката и яйцето се явяват силите 4, 5, 6 и 7, 8, 9 (втора и трета троици). При ефекта от трети вид идеята е вече първите три нива на Всемира (1-во, 2-ро , 3-то), а кокошката и яйцето са 4-то, 5-то, 6-то, 7-мо, 8-мо, 9-то нива на Всемира. Тук наистина идеята се е саморазгърнала и самоосъществила докрай, в своята завършена Цялост. Един и същ творящ “механизъм”, повтарящ се на различни нива, създава цялото многообразие и сложност на собственото си Битие.

4. Кръстът – промисъл като съществена част от развитието на Първичната сила

Паралелно с преобразуването на силите се създават 4-те рамена на един кръст. Нарекъл съм го Кръст-промисъл, защото в него наблюдаваме проявлението, “материализацията” на тези Сили. Четирите му рамене по реда на създаване са – време, светове, пространство и явления. Тъй като всяко преобразуване трябва да се извърши спрямо нещо, то рамената на този Кръст-промисъл изпълняват тази задължителна функция и могат да бъдат сравнени със свойствата на вече описаните полупрозрачни огледала. Той не само преобразува Силите, но ги пречупва и отразява. Така самият Кръст-промисъл всъщност е едновременно и следствие, и причина. За да продължи да се развива Силата, тя трябва да има спрямо какво да се преобразува, пречупва и отразява. Това – спрямо какво – се явява именно Кръстът-промисъл. Неговото първо рамо е следствие от преобразуването на Първичната сила 1 и е равно на нея по стойност 1 (спомнете си как линейно проявена единица се явява диаметъра на 0 ). Или първото рамо на Кръста-промисъл е 0, едно “огледало”. Всяко от неговите четири рамена ние трябва да мислим като реално съществуващи огледала, а това са – времето, световете, пространството и явленията. За силите, които се развиват между раменете на Кръста-промисъл, ние нямаме сетива да ги възприемем.
Времето и пространството са в единствено число, докато световете и явленията са в множествено. Това показва единствеността на време и пространство и множествеността на световете и явленията....

Всемирната хармония - инж. Петьо Христов (част 1)

РАЗДЕЛ 1 - КОСМОЛОГИЯ :

1. Общи понятия

Как е създаден Всемирът и какво е мястото ни в него ? Има ли един всеобщ закон, който е организирал целостта ? Какъв е смисълът на човешкия живот ? От древността до наши дни тези основни въпроси са занимавали умовете и съзнанието на онези, които разбират, че търсенето на техните отговори осмисля битието им тук, на Земята .
Появата на теорията на относителността и особено на квантовата теория, промениха изцяло представата за сложната архитектура на материята. Вменената ни от древните гърци идея, че материята се състои от все по-малки градивни частици ( молекула, атом, ядро с неговите адрони – протони и неутрони ) се оказва погрешна. При цялата своя причудливост най-вероятно елементарните частици са чиста енергия, която поради огромната си скорост на движение вътре в ядрото и около ядрото на атома се “уплътнява” и проявява себе си като частица. Следователно елементарните частици са повече събитие, отколкото обект. Сега физиката допуска пораждане на материя от чистия вакуум, от 4-те основни сили – електромагнитните, силните и слабите взаимодействия и гравитацията. Гравитацията е нищожно малка, но при струпването на огромни маси тя се оказва решаваща за поддържане на конструкцията и реда във Вселената. Именно с помощта на по-усъвършенстваните уреди учените установиха, че всеки от нас има аура, че в мига на смъртта губим част от теглото, че някаква фина енергия се отделя и отлита от тялото. Но всичко това ние наблюдаваме в обкръжаващия ни видим и материален свят. Както ще разберем, този познаваем свят е само едно ниво на Всемира, а Мирозданието в своята цялост се състои от девет такива нива, които са вложени едно в друго и се самосъдържат подобно на руските матрьошки.
Започвам пояснението на Закона на Единството от философска гледна точка, защото Всичко се начева от Нищото. Или в момента на “абсолютното начало” не съществува нищо освен Изначалната идея за възникването на Битието, която се трансформира , “сгъстява” до появата на една сила. Ще я наречем Първична сила. Т.е. с помощта на тази сила Изначалната идея при своето непрекъснато развитие се “синтезира”, “концентрира”, “материализира” на етапи. Много по-късно тя ще се прояви в явленията Звук, Светлина и т.н., до Материята, каквато я познаваме ние. Така изначалната идея се осъществява чрез Първичната сила. При това осъществяване се получават физическите закони и всичко видимо и невидимо за нас, както и ние самите.
В този надбитиен момент не съществуват никакви физически и математически величини. При появата на Първичната сила няма нищо друго, с което тя да се съизмери, ето защо нейната големина е 1 (единица). По-сетне в изложението ще разгледаме произхода, съдбовното значение и вътрешната структура на числата .
2. Кратко обяснение на Закона на Единството


За да се развива, а това означава да съществува, всяко нещо във Всемира непрестанно се преобразува от един вид във друг. Преобразуването е изменение на една система в друга такава с нови количествени и качествени характеристики, но така, че външно погледнати, тези две системи остават еднакви. Различията са в техните конфигурации ( в реда на свързване и промяна на потенциала на елементите вътре във всяка от тях ). Така конфигурацията изразява качествената характеристика на системата, а стойностите на нейните елементи са количествената й характеристика. Най-лесно това може да бъде разбрано, ако вземем две съпротивления и си свържем по два различни начина – последователно или паралелно
От най-обща гледна точка конфигирациите биват два вида – линейна и кръгова. В първия пример със съпротивленията имаме линейна , а вторият илюстрира кръговата конфигурация. Ето защо единицата (ограничена права линия) символизира линейното развитие , а нулата (кръгът) кръговото развитие. Всяко линейно развитие може да се опише с три точки от правата линия. От едната точка започва началото. Стигаме до която и да е друга и тя е втората точка. Там се намира краят на първото вътрешно развитие на правата линия и началото на второто й вътрешно развитие. Третата точка е краят на линията и на второто вътрешно развитие. Този тип развитие се нарича двуначално, защото имаме две начала или последователно .
Вторият вид развитие е кръговото. В него двете начала започват от една точка и завършват едновременно в противоположната точка на кръга. Но тези вътрешни развития са в противоположни посоки. Това развитие се нарича едноначално, кръгово или паралелно.
Линейното или двуначалното развитие е последователно и еднопосочно.
Кръговото или едноначалното развитие е едновременно и двупосочно.
Както видяхме, независимо от това дали развитието на двете части е линейно или кръгово, те представляват единство – една линия или един кръг. Това е израз на Закона за единство и борба (противоречие) на противоположностите. Линията се образува от множество точки една до друга, но всяка от тях съдържа в себе си кръгово развитие. Следователно линейното развитие на една система е съставено от поредица кръгови събития. И обратното – кръгът се образува от множество линии една до друга, които преставляват поредица от линейни развития. Или кръговото развитие на една система се състои от поредица линейни развития. Погледнато навътре, в дълбочина, линейното развитие произлиза от кръговото, което от своя страна произлиза от линейното развитие и т.н. Единството на конфигурациите е съставено от външното противоречие – между линията и кръга, както и от вътрешното противоречие – в линията и в кръга. Това е възможно най-опростената и разбираема формулировка на Закона на Единството.
Този закон дава първата физическа формула, от която се получават основополагащите десет физически закона, чрез които е създаден Всемирът. От тези 10 закона естествено произтичат всички останали физически закони. Те са изразени в Библията чрез 10-те Божии имена. Тук се има предвид Библията, написана на иврит, защото както ще видим по-нататък, Знанието в нея е закодирано с помощта на древната еврейска азбука.
Законът на Единството е изначалният, основополагащ закон, който съдържа в себе си цялостното познание и от него произлизат всички физични, математически и философски закони на Битието .....

За мисловните ограничения

Ако преди няколко века имахме днешната преса, тя щеше тотално да помисли за луд или да критикува яростно всеки, който твърди, че Земята е сфера, кръгла, защото според версията за реалността на комфортната зона по това време Земята е била плоска. Веднага щом тази реалност коренно сепроменила чрез множество доказателства, и нормата на комфортната зона се сменила в: „Земята е всъщност една сфера.”, изведнъж всеки, който твърдял, че Земята е плоска, бил смятан за ненормален. Та значи по всяко време всеки, който публично говори или действа по начини, които са извън „нормата” на обществото в този период, е веднага атакуван и обявяван за луд или за лош от пресата, защото критериите им за нормалност и реалност са съгласувани със съществуващата норма.....И големият затвор, в който живеят хората е страхът какво другите ще си помислят за тях.Това е голямото ограничение за нашия потенциал.....С какво сме бомбардирани през живота ни? С послания за ограничение, за факта, че не можем да направим това, начини на мислене от сорта на „Не мога, никога не бих могъл!” Със страх от преживявания, тъй като се отказваме от толкова много преживявания заради хора, които казват: „Не можеш да правиш това! Не трябва да правиш това!” Религията е бомбардирала психиката ни с: „Родени грешници!” Страхотен начин да си започнеш живота нали?! Така че постоянно ни се втълпява това чувство за ограниченост: „Не мога. Никога не бих могъл. Страх ме е да...!” И по този начин имаме ограничена представа за себе си!...Нужно е само всеки един от нас да бъде това, което наистина е и да изразява тази уникалност. Нужно е да се закашляме и да излезем от тази глупост. Тези три неща са: да уважаваме нашето собствено право да бъдем уникални и да изразяваме тази уникалност. От решаващо значение е да уважаваме правото на другите да бъдат уникални и да изразяват тяхната уникалност. И трето, никой никога да не се опитва да налага на другите това, в което вярва. В този момент ще имаме една голяма експлозия на човешки потенциал, който ще се освободи от затвора на страха, където е прекарал доста дълго време. Но тъй като никой няма да се опитва да налага на другите това, в което вярва, няма да сме лишени от свободната си воля. Веднъж щом почнем да уважаваме правото си да бъдем уникални, ние спираме да бъдем роби на наложени мисловни модели и начини на поведение. Веднъж щом почнем да уважаваме правото на другите да бъдат уникални, ние вече не сме охранители на комфортната зона и другите роби. И ако не се опитваме да налагаме на другите това, в което вярваме, никой няма да бъде лишен от свободната си воля ....

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ДЕСЕТА ГЛАВА
В Пияната бърлога беше сравнително чисто, подът грижливо изметен, масата изтъркана до бяло, в кьошетата за аромат бяха сложени вързопчета горски треви и лапад. Отец Кабани благоприлично седеше на малката скамейка в ъгъла, трезвен и тих, сложил измитите си ръце на коленете. Докато чакаха Будах да заспи, говореха за дреболии. Будах, седнал на масата до Румата, със снизходителна усмивка слушаше лекомисленото дърдорене на благородните донове и от време на време силно потрепваше от дрямката. Хлътналите му бузи пламтяха от конската доза тетралуминал, която незабелязано беше сложена в питието му. Старецът беше много възбуден и заспиваше трудно. Нетърпеливият дон Гуг свиваше и разпускаше под масата една камилска подкова, обаче запазваше веселия и непринуден израз. Румата ронеше хляб и с уморен интерес наблюдаваше как дон Кондор постепенно се изпълва с жлъч; пазителят на големите печати нервничеше, защото закъсняваше за извънредното нощно заседание на Конференцията на дванадесетте търговци, посветено на преврата в Арканар, на която той трябваше да бъде председател.
— Мои благородни приятели! — звучно каза най-сетне Будах, стана и падна върху Румата.
Румата грижливо го прегърна през рамената.
— Заспа ли? — попита дон Кондор.
— До сутринта няма да се събуди — каза Румата, вдигна Будах на ръце и го отнесе на леглото на отец Кабани. Отец Кабани продума със завист:
— На доктора значи можете да слагате, а на отец Кабани значи не може, вредно било. Лошо се получава!
— Имам четвърт час — каза дон Кондор на руски.
— На мен ми стигат и пет минути — отвърна Румата, едва сдържайки раздразнението си. — И аз толкова много ви говорих за тези неща по-рано, че ми стигат само минути. В пълно съответствие с базисната теория за феодализма — той яростно погледна дон Кондор право в очите — тази най-обикновена проява на гражданите против баронството — той хвърли поглед към дон Гуг — се превърна в провокационна интрига на Светия орден и доведе до превръщането на Арканар в база на феодално-фашистката агресия. Ние тук си блъскаме главите и напразно се опитваме да вкарваме сложната противоречива загадъчна фигура на нашия орел дон Реба в един ред с Ришельо, Некер, Токугава Иеясу, Монко, а той се оказа дребен хулиган и глупак! Той предаде и продаде всичко, което можеше, заплете се в собствените си начинания, уплаши се до смърт и хукна да се спасява при Светия орден. След половин година него ще го заколят, а Орденът ще остане. Просто ме е страх да си представя какви ще бъдат последиците за Задпроливието, а след това и за цялата империя. Във всеки случай цялата двадесетгодишна работа в империята отиде нахалост. При Светия орден трудно може да се работи. Вероятно Будах е последният човек, когото аз спасявам. Няма да има вече кого да спасявам. Свърших.
Дон Гуг най-после счупи подковата и запрати половинките в ъгъла.
— Да, недогледахме — каза той. — А може би не е чак толкова страшно, Антоне!
Румата само го погледна.
— Трябваше да премахнеш дон Реба — каза изведнъж дон Кондор.
— Тоест как така да го «премахна»?
На лицето на дон Кондор пламнаха червени петна.
— Физически! — рязко каза той.
Румата си седна.
— Тоест да го убия?
— Да. Да! Да! Да!!! Да го убиеш! Да го отвлечеш! Да го свалиш! Да го заточиш! Трябваше да действуваш! Не да се съветваш с двама глупаци, които бъкел не разбираха какво става.
— А също бъкел не разбирам.
— Ти поне чувствуваше.
Всички мълчаха.
— Нещо като Барканското клане ли е? — тихичко попита дон Кондор, като гледаше встрани.
— Да, нещо подобно, но по-организирано.
Дон Кондор прехапа устни.
— Сега вече късно ли е да го премахваме — каза той.
— Безсмислено е — каза Румата. — Първо, ще го премахнат без нас, а второ, изобщо не необходимо. Той е поне в ръцете ми.
— По какъв начин?
— Страхува се от мене. Досеща се, че зад мен стои сила. Дори вече ми предлагаше сътрудничество.
— Така ли? — промърмори дон Кондор. — Тогава кяма смисъл.
Дон Гуг каза, леко заеквайки:
— Вие, другари, сериозно ли ги говорите тези неща?
— Кои точно? — попита дон Кондор.
— Ами тези?… Да го убиете, физически да го премахнете… Да не сте побъркани.
— Благородният дон е ударен в петата — тихичко каза Румата.
Дон Кондор бавно отсече:
— При извънредни обстоятелства ефектни са само извънредните мерки.
Дон Гуг мърдаше устни и поглеждаше ту единия, ту другия.
— В-вие… Вие знаете ли докъде ще стигнете така? — продума той. — В-вие разбирате ли докъде ще стигнете така, а?
— Моля ти се, успокой се — каза дон Кондор. — Нищо няма да стане. И стига засега с тези неща. Какво ще правим с Ордена? Предлагам блокада на Арканарска област. Вашето мнение, другари? И по-бързо, че нямам време.
— Аз още нямам никакво мнение — възрази Румата. — А Пашка още по-малко. Трябва да се посъветваме с Базата. Трябва да се ориентираме. А след седмица да се срещнем и решим.
— Съгласен съм — каза дон Кондор и стана. — Да вървим.
Румата метна Будах на рамо и излезе от къщата. Дон Кондор им светеше с фенерче. Те отидоха при хеликоптера и Румата сложи Будах на задната седалка. Дон Кондор, като дрънчеше с меча и се заплиташе в плаща, се покатери на пилотската седалка.
— Няма ли да ме откарате до дома? — попита Румата. — Искам най-после да се наспя.
— Ще те откарам — троснато отвърна дон Кондор. — Но по-бързо, моля ти се.
— Сега ще се върна — каза Румата и изтича в къщата. Дон Гуг все още седеше на масата и загледан пред себе сп, търкаше брадата си. Отец Кабани стоеше до него и говореше:
— Така става винаги, приятелче. Колкото повече се стараеш, по-лошо излиза…
Румата грабна накуп мечовете и презрамките.
— Остани си със здраве, Пашка — каза той. — Не се ядосвай, просто сме уморени и раздразнени.
Дон Гуг поклати глава.
— Внимавай, Антоне — продума той, — внимавай много! За чичо Саша не говоря. Той е тук отдавна, няма тепърва да го променяме. Но ти…
— Спи ми се, нищо друго — каза Румата. — Отец Кабани, ако обичате, вземете конете ми и ги отведете при барон Пампа. Тези дни ще отида при него.
Отвън тихичко избръмчаха перките. Румата махна с ръка и изскочи от къщата. Под ярката светлина на фаровете на хеликоптера гигантските папрати и белите дънери на дърветата изглеждаха странни и страшни. Румата се покатери в кабината и хлопна вратичката.
В кабината миришеше на озон, на кожена тапицерия и одеколон. Дон Кондор вдигна машината и уверено я подкара над Арканарското шосе. Сега не бих могъл така, с лека завист си помисли Румата. Отзад мирно мляскаше насън старият Будах.
— Антоне — каза дон Кондор, — не бих искал… м-м… да бъда нетактичен и недей мисли, че… м-м… се бъркам в личните ти работи.
— Слушам ви — каза Румата. Той веднага се досети за какво става дума.
— Ние сме разузнавачи — каза дон Кондор. — И всичко скъпо, което имаме, трябва да бъде или далече на Земята, или вътре в нас. За да не може да ни се отнеме и да се вземе като заложник.
— За Кира ли говорите? — попита Румата.
— Да, момчето ми. Ако всичко, което зная за дон Реба, е истина, трудна и опасна работа е да го държиш в ръцете си. Разбираш какво искам да ти кажа…
— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се помъча да измисля нещо.
* * *
Те лежаха в тъмното и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и удряха с копита коне. От време на време Румата се унасяше в дрямка и веднага се събуждаше, защото Кира затайваше дъх — насън той силно й стискаше ръката.
— Сигурно много ти се спи — каза Кира шепнешком. — Спи.
— Не, не, разказвай, слушам те.
— Непрекъснато заспиваш.
— Все пак те слушам. Вярно е, че много съм уморен, но още повече съм се разтъжил за тебе. Жал ми е да спя. Разказвай, много ми е интересно.
Тя благодарно потърка нос о рамото му и го целуна по бузата и отново започна да разказва, че тази вечер дошло едно съседско момче, изпратил го баща й. Баща й бил на легло. Изгонили го от канцеларията и на сбогуване здравата го набили с пръчки. Напоследък той изобщо нищо не ядял, само пиел, станал бил целият син и треперел. Момчето й казало също, че си бил дошъл брат й — ранен, но весел и пиян, с нова униформа. Дал пари на баща си, пийнал си с него и пак заплашвал, че щели всичките да разкатаят. Сега бил лейтенант в някакъв специален отряд, дал клетва за вярност на Ордена и се готвел да приеме църковен сан. Баща й я молел засега в никакъв случай да не идва в къщи. Брат й заплашвал, че ще си разчисти сметките с нея, защото живеела с благородник, червенокоса мръсница…
Да, мислеше си Румата, естествено, няма да си ходи в къщи. И тук също в никакъв случай не бива да остава. Ако с нея се случи нещо… той си представи, че с нея се е случило нещо лошо и целият стана като от камък.
— Спиш ли? — попита Кира.
Той се събуди и разтвори ръка.
— Не, не… А друго какво си правила?
— Ами подредих ти стаите. Ужасен хаос е при тебе. Намерих една книга, съчинена от отец Гур. Разказва се как един благороден принц обикнал прекрасна, но дива девойка отвъд планините. Тя била съвсем дива и мислела, че той е бог. Н въпреки това много го обичала. После ги разделили и тя умряла от мъка.
— Това е забележителна книга — каза Румата.
— Аз дори плаках, все ми се струваше, че е за нас с тебе.
— Да, за нас е. И изобщо за всички хора, които се обичат. Но нас няма да ни разделят.
Най-безопасно би било на Земята, помисли си той. Но какво ще правиш там без мен? И какво ще правя аз тук сам? Мога да помоля Анка да ти бъде приятелка. Но какво ще правя аз тук без теб? Не, на Земята ще отлетим заедно. Аз ще карам кораба, а ти ще седиш до мен и аз всичко ще ти обясня. За да не се страхуваш от нищо. За да обикнеш Земята и никога да не тъгуваш за своята страшна родина, защото това не е твоята родина. Защото твоята родина те отритна. Защото ти си се родила хиляда години преди своето време. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна. Такива като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите планети. Светли и чисти души, които не познават омразата, не приемат жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезнк от Гур Съчинителя или Галилей. Защото такива като тебе дори не са борци. За да бъдат борци, трябва да мразят. А вие тъкмо това не умеете. Така както и ние сега…
… Румата пак задряма и веднага видя Кира, че стои на края на плоския покрив на Съвета с дегравиатор на пояса и веселата, присмехулна Анка нетърпеливо я бута към хиляда и петстотин метровата пропаст.
— Румата — казва Кира. — Страх ме е.
— От какво, малка моя?
— Все мълчиш, мълчиш. Страхувам се…
Румата я притегли до себе си.
— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти внимателно ме слушай. Далече, много далече зад сайвата се издига страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най-добрият барон в Арканар. Той има красива и нежна жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния…
Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита по улицата и шумно дишане на много хора и коне. «Тук ли беше?» — попита груб глас под прозореца, «Май тук…» — «Сто-ой». По стълбите на преддверието затопуркаха токове и веднага след това няколко юмрука заудряха по воатата. Кира трепна и се притисна до Румата.
— Чакай, малка моя — каза той и отметна одеялото.
— За мен идват — каза Кира шепнешком. — Знаех си аз!
Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и се спусна към прозореца. «В името господне! — ревяха отдолу. — Отваряй! Ако счупим вратата, по-лошо ще бъде.» Румата вдигна щората и в стаята нахлу познатата танцуваща светлина на факлите. Долу топуркаха много конници — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата няколко секунди гледа надолу, после огледа черчевето на прозореца. Според тукашния обичай, то беше заковано неподвижно в рамката. Румата напипа в тъмнината меча и удари с дръжката стъклото. Парчетата се посипаха със звън.
— Ей, вие! — кресна той. — Да не ви е омръзнал животът?
Ударите във вратата стихнаха.
— Все ще забъркат каша — тихо каза някой долу. — Стопанинът си бил в къщи.
— Ами какво ни интересува?
— Интересува ни, защото с меча по-добър от него няма.
— А пък викаха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.
— Уплашихте ли се?
— Не сме се уплашили, но за него нямаме никакво нареждане. Да не би да го убием…
— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем. Ей, кой е там с арбалетите?
— Да не ни осакати той…
— Нищо, няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал обет да не убива.
— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.
Кяра се притисна до него. Той чуваше как сърцето й лудо бие. Отдолу се чу прегракнала команда: «Чупете, братя! В името господне!» Румата се обърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше като преди, с ужас и надежда. В сухите й очи танцуваха отблясъците от факлите.
— Какво, малка моя — каза той нежно. — Уплаши ли се? От тази ли сбирщина се уплаши? Върви се обличай. Нямаме вече работа тук… — Той забързано навличаше металнопластмасовата ризница. — Сега ще ги прогоня и ще си отидем. Ще отидем при Пампа.
Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червените блясъци подскачаха по лицето й. Долу трещеше и ехтеше. Сърцето на Румата се сви от жал и нежност. Ще ги пропъдя като кучета, помисли си той. Наведе се и взе да търси втория меч, а когато отново се изправя, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, вкопчила се за пердето.
— Кира! — извика той.
Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на кревата. «Кира…» — повика я той. Тя изхърка и се изпъна. «Кира…» — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после взе мечовете, бавно слезе по стълбите в антрето и зачака да падне вратата…
ЕПИЛОГ
— А после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.
— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и веднага се отправили към Арканар. За всеки случай хвърлили над града блокчета със сънотворен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели къде да го търсят, но после видели… Той се запъна. — С една дума, виждало се накъде отива.
Пашка млъкна и взе да хвърля ягодите една по една в устата си.
— Е? — тихичко каза Анка.
— Отишли в двореца… И там го намерили.
— Как?
— Ами… спял. И всички наоколо… също… лежели… Някои спели, а други… така… Намерили там и дон Реба… — Пашка бързо погледна Анка и отново отмести очи. — Взели Антон, разбира се, откарали го в Базата… Разбираш ли, Анка, той нищо не разказва. Сега той изобщо говори малко.
Анка стоеше много бледа и изправена гледаше над главата на Пашка към полянката пред къщичката. Боровете шумяха и леко се поклащаха, по синьото небе бавно плуваха облаци.
— А какво стана с момичето? — попита тя.
— Не зная — сухо каза Пашка.
— Слушай, Паша — каза Анка. — Може би не биваше да идвам тук?
— Не, защо? Мисля, че той ще ти се зарадва…
— А на мен все ми се струва, че той се крие някъде в храстите, наблюдава ни и чака аз да си отида.
Пашка се усмихна.
— Ами! — каза той. — Антон няма да стои в храстите. Просто не знае, че си тук. Както винаги, лови някъде риба.
— А с тебе как се държи?
— Нищо особено. Търпи ме. Но ти си друго нещо…
Те помълчаха.
— Анка — каза Пашка. — Помниш ли анизотропното шосе?
Анка смръщи чело.
— Какво шосе?
— Еднопосочното. Там висеше «стоп»-а. Помниш ли, бяхме тримата?
— Помня. Антон каза, че било еднопосочно.
— Антон тогава мина под «стоп»-а, а когато се върна, каза, че намерил вдигнат във въздуха мост и скелет на фашист, прикован с верига за картечницата.
— Не помня — каза Анка. — И какво от това?
— Аз сега често си спомням това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше еднопосочно като историята. Назад не може да се върви. А той тръгна. И се натъкна на прикования скелет.
— Не те разбирам. Какво общо има тук прикованият скелет?
— Не зная — призна си Пашка. — Така ми се струва.
Анка каза:
— Ти не му позволявай много да мисли. Постоянно му говори нещо. Някакви глупости. За да спори.
Пашка въздъхна.
— И сам го зная. Но какво го интересуват моите глупости?… Ще послуша, ще се усмихне и ще каже: «Ти, Паша, поседи тук, а аз ще ида да поскитам». И ще отиде. А аз седя… В началото като глупак ходех незабелязано след него, а сега само седя и чакам.
Анка изведнъж се изправи. Пашка се обърна и също стана. Анка със затаен дъх гледаше как през полянката към тях идва Антон — огромен, широкоплещест, със светло, незагоряло лице. Нищо в него не беше се променило, той винаги си е бил малко мрачен. Анка тръгна насреща му.
— Анка — каза той нежно. — Анка, скъпа моя…
Той протегна към нея огромните си ръце. Тя плахо се устреми към него и веднага се дръпна. На пръстите му имаше… Но това не беше кръв, а просто сок от ягоди.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ДЕВЕТА ГЛАВА
След като остави Будах да си почине, преди да тръгнат на далечен път, Румата отиде в кабинета си. Действието на спорамина свършваше и той отново се чувствуваше уморен и разбит, отново го заболяха натъртените места и изкълчените му китки започнаха да се подуват. Трябва да поспя, мислеше си той, непременно да поспя и да се свържа с дон Кондор. Трябва да се свържа и с патрулния дирижабъл, нека съобщят в Базата. И да преценим какво да правим сега, и можем ли да направим нещо и какво ще стане, ако нищо вече не успеем да направим.
В кабинета на стола до писалището седеше прегърбен, сложил ръце на високите облегалки, един черен монах с ниско нахлупена качулка. Ловко, помисли си Румата.
— Кой си ти? — уморено попита той. — Кой те пусна?
— Добър ден, благородни дон Румата — каза монахът, като свали качулката си.
Румата поклати глава.
— Ловко! Удивително! — каза той. — Добър ден, славен Арата. Защо сте тук? Какво се е случило?
— Всичко е както винаги — каза Арата. — Армията се разпръсна, всички делят земята, никой не ще да върви на юг. Херцогът събира недокланите и скоро ще избеси моите селяни с краката нагоре покрай есторското шосе. Всичко е както винаги — повтори той.
— Ясно — каза Румата.
Той се строполи на кушетката, пъхна ръце под главата си и се загледа в Арата. Преди двадесет години, когато Антон си е правил моделчета и си е играл на Вилхелм Тел, този човек се е наричал Арата Красивия и тогава вероятно съвсем не е бил такъв, какъвто е сега.
На великолепното високо чело на Арата Красивия не го е имало това грозно лилаво клеймо — то се появило след бунта на соанските корабостроители, когато три хиляди голи роби занаятчии, докарани насила в соанските корабостроителници от всички краища на империята и измъчени до загубване на инстинкта за самосъхранение, в една бурна нощ се изтръгнали от пристанището, минали през целия Соан, оставяйки подире си трупове и пожари, и били посрещнати в покрайнините от облечена в брони имперска пехота.
И естествено Арата Красивия е бил с две здрави очи. Дясното е било извадено при един юнашки удар на баронски боздуган, когато двадесетхилядната селска армия, преследвайки из метрополията баронските дружини, се сблъскала в открито поле с петхилядната императорска гвардия, била светкавично разсечена на две, обкръжена и изпотъпкана от острите подкови на бойните камили…
И сигурно Арата Красивия е бил строен като топола. Гърбицата и новия си прякор той получил след виларската война в Убанското херцогство, през девет морета оттук, когато след седем години чума и суша четиристотин хиляди живи скелети изпотрепали с вили и копрали дворяните и обсадили херцог Убански в неговата резиденция; и херцогът, чийто слаб ум се размърдал от неописуем ужас, дал на поданиците си прошка, намалил петорно цената на спиртните напитки и обещал свобода; а когато Арата видял, че всичко е вече свършено, молил, настоявал, заклинал ги да не се поддават на измамата, бил хванат от атаманите, които смятали. че не бива да се бяга от доброто, пребит с железни пръчки и хвърлен да умре в една помийна яма.
А тази масивна желязна гривна на дясната му китка я имаше сигурно още от времето, когато се е наричал Красивия. Китката му е била закована с верига за веслото на една пиратска галера и Арата разнитил веригата, ударил с тази гривна по слепоочието капитан Ега Любовника, завладял кораба, а след това и цялата пиратска армада и се опитал да създаде свободна моряшка република… И цялата тази инициатива завършила с една кървава пиянска вакханалия, защото тогава Арата бил млад, не знаел да мрази и смятал че е достатъчна само свободата, за да се превърне робът в бог…
Той беше професионален бунтовник, отмъстител по божия милост, доста рядко срещана фигура през Средните векове. Понякога историческата еволюция ражда такива щуки и ги пуска в социалните вирове, за да не дремят дебелите шарани, които нзпояждат планктона по дъното… Арата беше тук единственият човек, към когото Румата не изпитваше нито омраза, нито съжаление. И в своите трескави сънища на земен жител, прекарал пет години в кръв и смрад, той често се виждаше като Арата, минал през всички пъкъли на вселената и получил за това високото право да убива убийците, да измъчва палачите и да предава предателите…
— Понякога ми се струва — каза Арата, — че всички ние сме безсилни. Аз съм вече главатар на бунтовниците и зная, че цялата ми сила е в необикновената ми жизнеспособност. Но тази сила не помага на моето безсилие. Моите победи по вълшебен начин се превръщат в поражения. Бойните ми другари стават мои врагове, най-храбрите бягат, най-верните ме предават или умират. И аз нямам нищо друго освен голите си ръце. А с голи ръце не можеш да достигнеш позлатените идоли, които се крият зад крепостните стени…
— Как попаднахте в Арканар? — попита Румата.
— Дойдох с корабите на монасите.
— Вие сте полудели. Толкова лесно могат да ви познаят.
— Само не сред тълпата от монаси. Половината офицери на Ордена са налудничави и сакати като мене. Сакатите са угодни богу. — Той се усмихна, като гледаше Румата в лицето.
— И какво смятате да правите? — попита Румата, навеждайки очи.
— Както винаги. Аз зная какво представлява Светият орден: няма да мине и година, и арканарският народ ще излезе от дупките си с брадви да се бие на улицата. И ще ги поведа аз, за да бият онези, които трябва, а не да се бият помежду си и да избиват всички наред.
— Ще ви трябват ли пари? — попита Румата.
— Да, както винаги. И оръжие… — Той помълча, после каза малко мазно: — Дон Румата, помните ли колко бях огорчен, когато научих кой сте? Аз мразя поповете и ми е много неприятно, че техните лъжливи приказки излязоха верни. Но един беден бунтовник трябва да извлича полза от всички обстоятелства. Поповете казват, че боговете владеели мълниите… Дон Румата, на мен много са ми потребни мълнии, за да разбивам крепостните стени.
Румата дълбоко въздъхна. След чудното спасение с хеликоптера Арата настойчиво поиска обяснение. Румата се опита да му разкаже за себе си, дори му показа на нощното небе Слънцето — мъничка, едва забележима звездичка. Но бунтовникът разбра само едно: проклетите попове са прави, зад небесната твърд наистина живеят богове, всеблаги и всемогъщи. И оттогава той свеждаше всеки свой разговор с румата до едно: боже, щом като съществуваш, дай ми своята сила, защото това е най-доброто, което можеш да направиш.
И всеки път Румата или не отговаряше, или прехвърляше разговора на друга тема.
— Дон Румата — каза бунтовникът, — защо не искате да нп помогнете?
— Един момент — каза Румата. — Извинявайте, но бих искал да зная как сте влезли в къщата?
— Не е важно. Никой освен мене не знае този път. Не го усуквайте, дон Румата. Защо не искате да ни дадете вашата сила?
— Да не говорим за тоаа.
— Не, ще говорим. Аз не съм ви канил. Никога никому не съм се молил. Вие сам дойдохте при мене. Или просто сте решили да се позабавлявате?
Трудно е да бъдеш бог, помисли си Румата. Той каза търпеливо:
— Няма да ме разберете. Аз двадесет пъти се опитвам да ви обясня, че не съм бог, но вие не повярвахте. И няма да повярвате защо не мога да ви помогна с оръжие…
— Имате ли мълнии?
— Не мога да ви дам мълнии.
— Чувал съм го вече двайсет пъти — каза Арата. — Сега искам да зная защо!
— Повтарям ви: няма да разберете.
— Опитайте се да ми обясните.
— Какво смятате да правите с мълнии?
— Ще изгоря тази позлатена паплач като дървеници, всички до един. Целият им проклет род до дванайсто коляно. Ще залича от лицето на земята техните крепости. Ще изгоря техните армии и всички, които ги защищават или подкрепят. Можете да не се тревожите, вашите мълнии ще служат само на доброто и когато на земята останат само освободените роби и настане мир, аз ще ви върна мълниите и никога вече няма да ви ги искам.
Арата млъкна, тежко дишайки. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв. Той сигурно вече виждаше обхванатите от пламъци херцогства и кралства. И купищата обгорени тела сред развалините. И огромните армии на победителите, които възторжено реват: «Свобода! Свобода!»
— Не — каза Румата. — Няма да ви дам мълнии. Би било грешка… Помъчете се да ми повярвате, аз виждам по-далеч от вас. — Арата слушаше с клюмнала глава. Румата стисна пръсти. — Ще ви приведа само един аргумент. Той е нищожен в сравнение с главния, затова пък вие ще го разберете. Вие сте жизнеспособен, славни Арата, но също сте смъртен и ако загинете, ако мълниите преминат в други ръце, вече не такива чисти като вашите, тогава дори аз се ужасявам, като си помисля как може да свърши всичко тоза.
Те дълго мълчаха. После Румата извади от долапа кана есторско и ядене и го сложи пред госта. Без да вдига очи, Арата започна да чупи хляба и да си пийва вино. Румата усещаше странно чувство на болезнена раздвоеност. Той знаеше, че е прав. И въпреки това тази правота по странен начин го унижаваше пред Арата. Арата явно го превъзхождаше с нещо и не само него, а всички, които бяха дошли неканени на тази планета и изпълнени от безсилно съжаление, наблюдаваха страшното кипение на нейния живот от разредените висоти на безстрастните хипотези и на чуждия тук морал. И за пръв път Румата си помисли: нищо не може да се придобие, без да се загуби — ние сме безкрайно по-силни от Арата в нашето царство на доброто. И безкрайно по-слаби от Арата в неговото царство на злото…
— Вие не биваше да слизате от небето — каза веднъж Арата. — Върнете се, откъдето сте дошли. Вие само ни вредите.
— Не е така — меко каза Румата. — Във всеки случай никому не вредим.
— Не, вредите. Внушавате безпочвени надежди…
— На кого?
— На мен. Вие отслабихте моята воля, дон Румата. По-рано аз се надявах само на себе си, а сега вие направихте така, че аз чувствувам вашата сила зад гърба си. По-рано аз се държах във всеки бой така, сякаш това е последният ми бой. А сега забелязах, че се пазя за други боеве, които ще бъдат решаващи, защото вие ще вземете участие в тях… Махнете се оттук, дон Румата, върнете се на небето и никога вече не идвайте. Или ни дайте вашите мълнии, или поне вашата желязна птица, или поне извадете мечовете и застанете начело.
Арата млъкна и отново протегна ръка към хляба. Румата гледаше пръстите му, останали без нокти. Преди две години лично дон Реба със специално приспособление беше изтръгнал ноктите му. Ти още не знаеш всичко — помисли си Румата. — Още се утешаваш с мисълта, че си обречен на поражение само ти. Още не знаеш колко безнадеждно е твоето дело. Още не знаеш, че врагът е не толкова извън твоите войници, колкото вътре в тях. Ти може би ще свалиш Ордена и вълната на селския бунт ще те изхвърли на арканарския трон, ще сравниш със земята дворянските замъци, ще удавиш бароните в Пролива и въстаналият народ ще ти отдаде всички почести като на велик освободител и ти ще бъдеш добър и мъдър — единственият добър и мъдър човек в твоето кралство. И от доброта ще започнеш да раздаваш земя на своите съратници. А за какво им е на твоите съратници земя без крепостни селяни? И колелото ще се завърти в обратна посока. И добре ще бъде, ако успееш да умреш от собствена смърт и да не видиш как се появяват нови графове и барони от твоите вчерашни верни бойци. Това вече се е случвало, мой славни Арата, и на Земята, и на твоята планета.
— Мълчите? — каза Арата. Той отмести чинията и смете с ръкава на расото трохите от масата. — Някога имах приятел — каза той. — Сигурно сте чували за него — Вага Колелото. Започнахме заедно. После той стана бандит, нощен крал. Аз не му простих измяната и той го знаеше. Много ми е помагал — от страх и от корист. Но никога не пожела да се върне: имаше си свои цели. Преди две години неговите хора ме предадоха на дон Реба… — Той погледна пръстите си и ги сви в юмрук. — А тази сутрин аз го спипах в арканарското пристанище… В нашата работа не може да има приятели наполовина. Приятелят наполовина е винаги наполовина враг. — Той стана и нахлупи качулката на очите си. — Златото на предишното място ли е, дон Румата?
— Да — бавно каза Румата, — на предишното.
— Тогава ще тръгвам. Благодаря ви, дон Румата.
Той безшумно мина през кабинета и изчезна зад вратата. Долу в антрето слабо издрънча мандалото.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ОСМА ГЛАВА
Румата се промъкваше към канцеларията на арканарския епископ през задните дворове. Минаваше крадешком през тесните дворчета на гражданите, криволичеше между простряно да съхне пране, промъкваше се през дупки в оградите, оставяше по ръждясалите гвоздеи разкошни панделки и парчета скъпоценни соански дантели, тичаше на четири крака между картофените лехи и все пак не успя да се изплъзне от бдителното око на черното войнство. Когато влезе в една тясна крива уличка, която водеше към градското бунище, той се сблъска с двама мрачни, пийнали монаси.
Румата се опита да ги заобиколи, но монасите измъкнаха мечовете и му преградиха пътя. Румата се хвана за дръжките на мечовете, но монасите изсвириха с пръсти — викайки за подкрепа. Румата взе да отстъпва към дупката, от която току-що се беше измъкнал, но насреща му от уличката изведнъж изскочи мъничкото пъргаво човече с невзрачно лице. Докосвайки Румата с рамо, той изтича при монасите и им каза нещо, след което монасите вдигнаха раса над кльощавите си, обути с лилави гащи крака, тичешком се отдалечиха и се скриха зад къщите. Мъничкото човече, без да се обръща, заситни след тях.
Ясно, помисли си Румата. Шпионин телохранител. И дори не се крие много. Предвидлив е арканарският епископ. Интересно от какво още се бои той? От мене или за мене? След като проследи шпионина с очи, той сви към бунището. Бунището свършваше зад канцеларията на бившето министерство за защита на короната и вероятно не се охраняваше. Уличката беше пуста. Но вече се чуваше тихо скърцане на кепенци, хлопаха се врати, плачеше пеленаче, чуваше се боязлив шепот. Зад един полуизгнил плет предпазливо надникна изнемощяло мършаво лице, потъмняло от набити сажди. В Румата се втренчиха две уплашени хлътнали очи.
— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже благородният дон какво става в града? Аз сък ковачът Кикус по прякор Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.
— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой си мирно.
След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и отчаяние.
— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте, благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или пък?
— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май ги изпотрепаха. Тези са монаси.
— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате? Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?
— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще се приспособите.
Ковачът се оживи.
— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е — никого не пипай, за да не те пипат.
Румата поклати глава.
— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.
— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер. Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам да му давам.
— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са около десет хиляди.
— Е? — каза ковачът.
— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.
Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят, когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв. Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.
Бъзовите храсти в края на квартала изведнъж се размърдаха и на улицата изпълзя дон Тамео. Когато видя Румата, той извика от радост, скочи и като се олюля силно, тръгна насреща му, разперил към него изцапаните си с пръст ръце.
— Мой благородни дон! — извика той. — Много се радвам! Виждам, че вие също отивате в канцеларията?
— Разбира се, благородни дон — отвърна Румата, като ловко избягна прегръдката.
— Разрешавате ли да се присъединя към вас, благородни дон?
— Це го смятам за чест, благородни дон.
Те се поклониха взаимно. Явно беше, че дон Тамео е започнал още вчера и досега не може да спре. Той измъкна от огромните си жълти панталони стъклена бутилка.
— Желаете ли, благородни дом? — учтиво му предложи той.
— Благодаря — каза Румата.
— Ром! — заяви дон Тамео. — Истински ром от метрополията, дадох за него цяла жълтица.
Те слязоха към бунището и запушвайки носовете си, закрачиха през купища отпадъци, умрели кучета и смрадливи локви, които гъмжаха от бели червеи. В утринния въздух се носеше непрекъснато бръмчене на ята изумрудни мухи.
— Чудна работа — каза дон Тамео, като затваряше бутилката. — Преди никога не съм минавал оттук.
Румата не отговори.
— Дон Реба винаги е предизвиквал възхищение у мен — каза дон Тамео. — Бях убеден, че в края на краищата той ще свали нищожния монарх, ще прокара нови пътища за нас и ще ни открие блестящи перспективи. — С тези думи той стъпи в една жълтозелена локва, изпръска се целият и за да не падне, хвана се за Румата. — Да! — продължи той, когато стъпи на твърдо. — Ние, младата аристокрация, винаги ще бъдем с дон Реба! Настъпи най-сетне желаното разведряване. Представете си, дон Румата, вече цял час ходя по улици и градини, но не срещнах нито един сив. Изметохме от лицето на земята сивата паплач и сега във възродения Арканар се диша приятно и свободно! Вместо грубите бакали, тези нахални простаци и селендури, улиците са пълни със слуги господни. Аз видях, че някои дворяни вече открито се разхождат пред домовете си. Сега няма какво да се страхуват, че някой невежа с боклукчийска престилка ще ги опръска с мръсната си каруца. И вече няма нужда да си пробиваш път между вчерашните касапи и галантеристи. Осенени от благословията на великия Свети орден, към който винаги съм изпитвал най-голямо уважение и, няма защо да крия, истинска нежност, ще достигнем нечуван разцвет, когато нито един селянин няма да посмее да погледне дворянин без разрешение, подписано от окръжния инспектор на ордена. Аз сега нося докладна записка по този въпрос.
— Отвратителна смрад — ядосано каза Румата.
— Да, ужасна — съгласи се дон Тамео, затваряй бутилката. — Но затова пък във възродения Арканар се диша свободно! И цените на виното спаднаха два пъти…
Когато вече стигнаха, дон Тамео пресуши бутилката до дъно, запрати я в пространството и изпадна в необичайна възбуда. Два пъти падна, а втория път отказа да се изчисти заявявайки, че е много грешен, мръсен по природа и желае такъв да си остане докрай. Той все започваше на висок глас да цитира своята докладна записка. «Силно казано — възклицаваше той. — Вземете например това място, благородни донове: та смрадливите селяци… а? Каква мисъл!» Когато влязоха в задния двор на канцеларията, той се стовари върху първия срещнат монах и като се заливаше със сълзи, започна да го моли да му прости греховете. Полузадушеният монах яростно се бранеше, опитваше се да изсвири за помощ, но дон Тамео го хвана за расото и двамата се повалиха върху купчина боклуци. Румата ги остави и отдалечавайки се, още дълго чуваше жалкото подсвиркване и възгласите: «Смрадливите селяци!… бла-го-о-словия… от все сърце… нежност питаех, нежност, разбираш ли, селска муцуно?»
На площада пред входа в сянката на квадратната Весела кула беше се разположил отряд монаси пехотинци, въоръжени със страшни чепати тояги. Прибираха умрелите. От утринния вятър на площада се въртяха страшни жълти вихрушки. Под широкия конусовиден покрив на кулата, както винаги, грачеха и се караха врани, увиснали надолу с главата от щръкналите греди. Кулата беше построена преди двеста години от прадядото на покойния крал изключително за военни нужди. Тя стоеше върху солидна триетажна основа, в която някога се пазеха хранителни запаси в случай на обсада. После кулата беше превърната в затвор. Но от едно земетресение всички вътрешни стени се бяха съборили и се беше наложило затворът да се пренесе в мазетата. На времето една от арканарските кралици се оплакала на своя повелител, че охканията на изтезаваните, огласяващи околността, й пречели да се весели. Нейният царствен съпруг заповядал от сутрин до вечер в кулата да свири военен оркестър. Оттогава кулата беше получила сегашното си име. Тя отдавна вече представляваше празен каменен скелет, отдавна вече следствените килии се бяха преместили в новооткритите най-долни етажи, отдавна вече там не свиреше никакъв военен оркестър, а гражданите продължаваха да си я наричат Веселата кула.
Обикновено около Веселата кула беше пусто. Но днес там цареше голямо оживление. Към нея водеха, караха, влачеха по земята щурмоваци с изпокъсани сиви мундири, въшливи скитници, облечени с дрипи, полуголи, изприщени от страх граждани, диво виещи проститутки, караха цели банди мрачно озъртащи се дрипльовци от нощната армия. И веднага от някакви потайни изходи измъкваха с куки трупове, товареха ги на каруци и ги откарваха извън града. Дългата опашка от дворяни и заможни граждани, която стърчеше от вратата на канцеларията, със страх и смут поглеждаше към тази страшна суетня.
В канцеларията пускаха всички, а някои дори докарваха под стража. Румата се промъкна вътре. Там беше задушно като на бунище. Зад една широка маса, отрупана със списъци, седеше чиновник с жълтосиво лице с голямо гъше перо зад щръкналото ухо. Поредният посетител, олагородният дон Кеу, надуто вирейки мустаци, каза името си.
— Свалете си шапката — с безизразен глас каза чиновникът, без да вдига очи от книжата.
— Родът Кеу има привилегията да носи шапка в присъствието на самия крал — гордо заяви дон Кеу.
— Пред ордена никой няма привилегии — със същия безизразен глас произнесе чиновникът.
Дон Кеу засумтя, изчерви се, но си свали шапката. Чиновникът шареше по списъка с дълъг жълт нокът.
— Дон Кеу… дон Кеу… — мърмореше той. — Дон Кеу, Кралска улица №12?
— Да — с дебел ядосан глас каза дон Кеу.
— №485, брат Тибак.
Брат Тибак, който седеше на съседната маса, пълен, почервенял от жегата, взе да търси сред книжата, избърса потната си плешива глава, изправи се и монотонно прочете:
— «№485 дон Кеу, Кралска №12, за оскърбление на името на негово преосвещенство арканарския епископ дон Реба, извършено на бал в двореца по-миналата година, присъждат се три дузини пръчки на голо по меките части и целуване обувката на негово преосвещенство.»
Брат Тибак си седна.
— Минете по този коридор — каза чиновникът с безизразен глас, — пръчките са надясно, обувката наляво. Следващият…
За голямо учудване на Румата дон Кеу не протестира. Изглежда на тази опашка той беше видял вече много неща. Само изпъшка, оправи с достойнство мустаците си и се отдалечи по коридора. Следващият, тресящият се от тлъстина гигант дон Пифа, вече стоеше без шапка.
— Дон Пифа… дон Пифа… — забоботи чиновникът, шарейки с пръст по списъка. — Улица Млекарска №2?
Дон Пифа издаде гърлен звук.
— Номер петстотин и четири, брат Тибак.
Брат Тибак отново се избърса и отново се изправи.
— Номер петстотин и четири, дон Пифа, Млекарска 2, не се е провинил с нищо пред негово преосвещенство, следователно е чист.
— Дон Пифа — каза чиновникът, — вземете знака за очистенне. Той се наведе, извади от сандъка, който стоеше до стола, една желязна гривна и я подаде на благородния Пифа. — Носете я на лявата ръка, показвайте я при първо поискване от воините на Ордена. Следващият…
Дон Пифа издаде гърлен звук и се отдалечи, разглеждайки гривната. Румата огледа опашката. В нея имаше много познати лица. Някои бяха облечени, както винаги, богато, други явно се правеха на по-бедни, но всички бяха здравата изцапани с кал. Някъде по средата на опашката високо, за да го чуят всички, дон Сера за трети път през последните пет минути заявяваше: «Не виждам защо пък един благородник да не получи няколко пръчки от името на негово преосвещенство!»
Румата почака, докато следващият бъде изпратен в коридора (той беше известен търговец на риба, бяха му определили пет пръчки без целуване за невъзторжен начин на мислене), промъкна се до масата и грубо сложи ръка върху книжата пред чиновника.
— Моля да ме извините — каза той. — Трябва ми заповед за освобождаване на доктор Будах. Аз съм дон Румата.
Чиновникът не вдигна глава.
— Дон Румата… дон Румата… — замърмори той, бутна ръката на Румата и зашари с нокът по списъка.
— Какво правиш, стара мастилнице? — каза дон Румата. — Трябва ми заповед за освобождаване!
— Дон Румата… дон Румата… — Очевидно този автомат не може да бъде спрян. — Улица Казанджийска №8. Номер шестнадесет, брат Тибак.
Румата чувствуваше, че зад него всички бяха притаили дъх. Пък и той, трябва да си признае, се смути. Потният и почервенял брат Тибак стана.
— Номер шестнадесети, дон Румата, Казанджийска №8, за специални заслуги към ордена е удостоен с особена благодарност от негово преосвещенство и ще получи заповед за освобождаване на доктор Будах, с когото да постъпи, както намери за добре — виж лист шести — седемнадесети — единадесети.
Чиновникът незабавно измъкна този лист изпод списъците и го подаде на Румата.
— Жълтата врата на втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — каза той. — Следващият…
Румата погледна листа. Това не беше заповедта за освобождаване на Будах, Беше разрешение да получи пропуск за петия, специален отдел на канцеларията, където трябваше да вземе предписание за секретариата на секретния отдел.
— Какво си ми дал, дръвник? — попита Румата. — Къде е заповедта?
— Жълтата врата, втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — повтори чиновникът.
— Питам те къде е заповедта? — кресна Румата.
— Не зная… не зная… Следващият!
Над ухото на Румата се чу пухтене и нещо меко и горещо се притисна до гърба му. Той се дръпна. До масата отново се промъкна дон Пифа.
— Не влиза — каза той пискливо. Чиновникът учудено го погледна.
— Име? Звание? — попита той.
— Не влиза — отново каза дон Пифа, като дърпаше гривната, която едва се беше напъхала на трите му дебели пръста.
— Не влиза… не влиза… — промърмори чиновникът и изведнъж бързо дръпна към себе си дебелата книга, която се намираше отдясно на масата. Книгата имаше зловещ вид — с черна мръсна подвързия. Дон Пифа няколко секунди смаяно я гледа, после се дръпна и без да каже нито дума, бързо се запъти към изхода. В опашката се вдигна глъчка: «Не се бавете, по-бързо!» Румата също се дръпна от масата. Ама че тресавище, помисли си той. Чиновникът започна да боботи в пространството: «Ако горепосоченият знак за очистение не се хваща на лявата китка на очистения или ако очистеният няма лява китка като такава…» Румата заобиколи масата, пъхна двете си ръце в сандъка с гривните, грабна колкото можа и си тръгна.
— Ей, ей — безизразно му подвикна чиновникът. — На какво основание?
— В името господне — многозначително каза Румата, като се обърна през рамо. Чиновникът и брат Тибак дружно станаха и нестройно отвърнаха: «Да пребъде името му». Опашката гледаше подир Румата със завист и възхищение.
Когато излезе от канцеларията, Румата бавно се запъти към Веселата кула, нанизвайки по пътя гривните на лявата си ръка. Гривните излязоха девет и на лявата ръка се побраха само пет. Другите четири Румата надяна на дясната ръка. Арканарският епископ искаше да ме умори от глад, мислеше си той. Тая няма да я бъде. Гривните подрънкваха на всяка крачка, а в ръката си Румата държеше внушителния документ — лист шести — седемнадесети — единадесети, украсен с разноцветни печати. Монасите, които го срещаха, пешаци и конници, бързо се отбиваха от пътя. Сред тълпата на почтително разстояние ту се появяваше, ту изчезваше невзрачният шпионин-телохранител. Румата безмилостно шибаше закъснелите с ножниците на мечовете си, промъкна се до вратите, ревна заплашително на спусналия се към него стражар и като мина през двора, започнала слиза по хлъзгавите излизани стъпала в озарения от пушещите факли полумрак. Тук започваше светая светих на бившето министрество за защита на короната — кралският затвор и следствените килии.
В сводестите коридори на всеки десет крачки от ръждиво гнездо в стената стърчеше смърдящ факел. Под всеки факел в ниша, подобна на пещера, се чернееше вратичка с решетесто прозорче. Това бяха входовете към тъмничните помещения, затворени отвън с тежки железни мандала. В коридорите беше пълно с хора. Блъскаха се, тичаха, крещяха, командуваха… Скърцаха мандала, хлопаха се врати, някого биеха и той крещеше, някого влачеха и той се опъваше, мъчеха се да измъкнат един от килията, но не можеха и той диво крещеше: «Не съм аз, не съм аз!», и се вкопчваше в съседите си. Лицата на монасите, които срещаше, бяха сериозни до жестокост. Всеки бързаше, всеки вършеше някаква важна държавна работа. Опитвайки се да се ориентира какво става, Румата бавно минаваше коридор след коридор, слизаше все по-надолу и по-надолу. В долните етажи беше по-спокойно. Ако се съди по разговорите, тук полагаха изпит зрелостниците от Патриотичното училище. Полуголи дебели момчурляци с кожени престилки стояха на групи пред килиите за изтезания, прелистваха мръсните ръководства и от време на време отиваха да пият вода от един варел с канче, вързано с верижка. От килиите се чуваха ужасни писъци, шум от удари, тежко миришеше на изгоряло. И разговори, разговори!…
— Отгоре на костотрошачката има един такъв винт, та взе, че се счупи. Ама какво съм виновен аз? Той ме изрита. «Дръвник с дръвник, вика, иди, вика, да ти ударят пет по задника и пак ела…»
— Ами да разберем кой бие, може да е някой наш брат, студент. Да се разберем предварително, да съберем по пет гроша от човек и да му ги пробутаме…
— Когато има много тлъстини, не трябва да се нагорещява зъбецът, той и без това ще си изстине в сланината. Вземи щипците и лекичко махни сланината…
— Ами нали господните подножки са за краката, по-широки са и са с клинове, а ръкавиците на великомъченицата са с винтове и са специално за ръцете, разбра ли?
— Майтап, братя? Влизам, гледам — кой е във веригата? Фика Червенокосият, месарят от нашата улица, когато биваше пиян, все ми дърпаше ушите. Дръж се, мисля си, сега аз ще се порадвам…
— А Пекор Бърната, откакто монасите сутринта го отмъкнаха, не се е върнал. И на изпит не дойде.
— Ех, трябваше да му приложа мелачката, а аз, глупакът, ударих го с пръта по хълбока и му счупих едно ребро. Тогава отец Кин ме хвана за косата, ритна ме с ботуш по опашката, ама толкова точно, братя, че искри ми изскочиха, страшно боли. «Какво правиш, бе, вика, материала ми разваляш?»
Гледайте, гледайте, приятели, мислеше си Румата и бавно въртеше глава ту насам, ту натам. Това не е теория. Никой досега не е виждал такова нещо. Гледайте, слушайте, филмирайте… и ценете, и обичайте, дявол да ви вземе, своето време и наведете глави пред паметта на онези, които са минали през това нещо! Вглеждайте се в тези муцуни — млади, тъпи, равнодушни, свикнали на всякаква жестокост, но недейте вири нос, вашите собствени прадеди не са били по-добри…
Забелязаха го. Десетки очи, видели какво ли не, се вторачиха в него.
— Я, гледайте един дон. Целият е пребледнял.
— Хе… Знае се, че благородниците не са свикнали…
— В такива случаи, казват, трябвало да им се дава вода, но верижката е късичка, няма да стигне…
— Голямо чудо, ще се оправи…
— На мен да ми падне такъв… Тия, каквото ги питаш, това ще ти отговорят…
— Я по-тихо, братя, че като замахне… Я колко гривни има… И документ носи.
— Май нас гледа… А да си стоим настрана.
Те вкупом се махнаха от мястото, отидоха в сянката и оттам поглеждаха с предпазливите си паешки очи. Хайде, стига ми толкова, помисли си Румата. Той понечи да хване за расото монаха, който претича покрай него, но в същия момент забеляза трима, които не бързаха, а бяха заети с работа на място. Те пердашеха с пръчки палача: очевидно за небрежност. Румата отиде при тях.
— В името господне — тихо каза той, като издрънча с гривните.
Монасите оставиха пръчките и се взряха.
— Да пребъде името му — каза най-високият.
— Отци — каза Румата, — я ме заведете при коридорния надзирател.
Монасите се спогледаха. Палачът пъргаво изпълзя и се скри зад варела.
— А за какво ти е? — попита високият монах.
Румата мълчаливо поднесе документа до лицето му, подържа го малко и го дръпна.
— А-ха — каза монахът. — Е, днес аз съм коридорен надзирател.
— Прекрасно — каза Румата и нави документа на тръбичка. — Аз съм дон Румата. Негово преосвещенство ми подари доктор Будах. Иди ми го доведи.
Монахът пъхна ръка под качулката и шумно се почеса.
— Будах? — каза той колебливо. — Кой беше този Будах? Развратителят ли?
— Не — каза другият монах. — Развратителят е Рудах. Него го пуснаха още през нощта. Отец Кин сам му свали веригата и го изведе навън, а аз…
— Глупости, глупости! — нетърпеливо каза Румата, като се потупваше с документа по бедрото. — Будах. Който отрови краля.
— А-а-а… — каза надзирателят. — Зная го. Но той сигурно вече е на кола… Брат Пика, иди виж в дванайсета килия. Ти ли ще го изведеш? — попита той Румата.
— Естествено — каза Румата. — Той е мой.
— Тогава дай документа тук. Ще ми потрябва. — Румата му подаде документа.
Надзирателят го повъртя малко в ръцете си, разглеждайки печатите, после каза с възхищение:
— Гледай как пишат хората! Ти, дон, постой настрани, почакай, че имаме малко работа… Е, ами къде изчезна онзи?
Монасите започнаха да се озъртат, търсейки провинилия се палач.
Румата се отдръпна. Монасите измъкнаха палача иззад варела, тръшнаха го пак на пода и започнаха сериозно, без излишна жестокост да го пердашат. След 5-6 минути иззад завоя се показа изпратеният монах, който водеше с въженце съвсем побелял старец с тъмни дрехи.
— Ето ви го Будах! — радостно извика монахът още отдалеч. — И не бил на кол този Будах, а жив и здрав си е! Вярно, малко е поотслабнал, изглежда отдавна стои гладен…
Румата тръгна насреща им, измкъна въжето от ръце те на моннаха и свали примката от шията на стареца.
— Вие ли сте Будах Ирукански? — попита той.
— Да — каза старецът, като го гледаше под вежди.
— Аз съм Румата, вървете след мен и не изоставайте. — Румата се обърна към монасите. — В името господне — каза той.
Надзирателят се изпъна и като свали пръчката, отвърна леко задъхан: «Да пребъде името му.»
Румата погледна към Будах и видя, че старецът се държи за стената и едва стои.
— Зле ми е — каза той с болезнена усмивка. — Извинявайте, благородни дон.
Румата го хвана под ръка и го поведе. Когато монасите се скриха от погледа им, той спря, извади от ампулата една таблетка спорамин и я подаде на Будах. Будах въпросително го погледна.
— Глътнете я — каза Румата. — Веднага ще ви олекне.
Будах, който все още се опираше на стената, взе таблетката, огледа я, помириса я, вдигна косматите си вежди, след това внимателно я сложи на езика си и я смукна няколко пъти.
— Гълтайте, гълтайте — с усмивка каза Румата.
Будах преглътна.
— М-м-м… — произнесе той. — Смятах, че зная за лекарствата всичко. — Той замълча, съсредоточен във впечатленията си от таблетката. — М-м-м-м! — каза той. — Интересно! Да не е сушен далак от глигана Ъ? Но не, няма вкус на гнило.
— Да вървим — каза Румата.
Те тръгнаха по коридора, изкачиха се по стълбището, минаха още един коридор, изкачиха се по още едно стълбище и тогава Румата спря като закован. Един познат дебел рев огласи тъмничните сводове. Някъде в дълбините на затвора ревеше с пълна сила, сипеше чудовищни проклятия, псуваше бога, светците, пъкъла, Светия орден, дон Реба и много други неща неговият сърдечен приятел барон Пампа дон Бау-но-Суруга-но-Гаттано-Арканара. Все пак хвана се баронът, помисли си Румата с разкаяние. Съвсем бях забравил за него. А той не би забравил за мене… Румата бързо свали от ръката си две гривни, нахлузи ги на мършавите китки на доктор Будах и каза:
— Качете се горе, но не излизайте навън. Чакайте ме някъде встрани. Ако се лепнат за вас, покажете гривните и се дръжте дръзко.
Барон Пампа ревеше като атомоход в полярна мъгла. Шумното ехо се носеше под сводовете. Хората в коридорите замръзваха на място и благоговейно се ослушваха със зяпнали уста. Мнозина правеха светия знак с палеца си, отпъждайки нечистата сила. Румата слезе тичешком по двете стълби, събаряйки срещнатите монаси, проби си път с ножниците на мечовете през тълпата от зрелостници и с ритник разтвори вратата на килията, която се огъваше от рева. В трепкащата светлина на факлите той видя своя приятел Пампа: могъщият барон беше разпънат гол на стената с главата надолу. Лицето му беше почервеняло от нахлулата кръв. Зад малка еднокрака масичка седеше, запушил уши, прегърбен чиновник; лъсналият от пот палач, който мязаше на зъболекар, ровеше в един железен леген дрънчащите си инструменти.
Румата грижливо затвори вратата, отиде зад палача и го удари по тила с дръжката на меча. Палачът се обърна, хвана се за главата и седна в легена. Румата измъкна меча от ножниците и разсече масата с книжата, на която седеш чиновникът. Всичко беше наред. Палачът седеше в легена и слабо хълцаше, а чиновникът много пъргаво избяга на четири крака в ъгъла и се сгуши там. Румата отиде при барона, който с радостно любопитство го гледаше отдолу-нагоре, хвана се за веригите, които държаха краката на барона, и с две дърпания ги изтръгна от стената. След това внимателно сложи краката на барона на пода. Баронът замълча, замръзна в странна поза, след това се дръпна и освободи ръцете си.
— Мога ли да повярвам — отново затрещя той, като въртеше налетите си с кръв очи, — че това сте вие, мой благородни приятелю?! Най-после ви намерих!
— Да, аз съм — каза Румата. — Да се махаме оттук, приятелю, тук не ви е мястото.
— Бира! — каза барокът. — Тук някъде имаше бира. — Тон тръгна из килията, като влачеше остатъците от веригите и не преставаше да дрънчи. — Цяла нощ тичах из града! Дявол да го вземе, казаха ми, че сте арестуван, и аз изпотрепах маса народ! Бях убеден, че ще ви намеря в този затвор!!! И ето че ви намерих.
Той отиде при палача и го бишна като прах заедно с легена. Под легена се показа буре. Баронът изкърти с юмрук дъното, вдигна го, наведе го над себе си и протегна глава. Бирата с клокочене потече в гърлото му. Ама че прелест — мислеше си Румата и нежно гледаше към барона. — Прилича на бик, на безмозъчен бик, но нали ме е търсил, искал е да ме спаси, сигурно е дошъл тук в затвора да ме търси сам… Не, има хора и в този свят, проклет да е… Но голям късмет имахме!
Баронът пресуши бурето и го запрати в ъгъла, където шумно трепереше чиновникът. В ъгъла се изписка.
— Хайде — каза баронът, като бършеше брадата си с длан. — Сега съм готов да вървя след вас. Нали няма нищо че съм гол?
Румата се огледа, отиде при палача и го изтърси от престилката.
— Засега вземете това — каза той.
— Прав сте — каза баронът и препаса престилката около кръста си. — Ще бъде неудобно да се явя при барокесата гол…
Те излязоха от килията. Нито един човек не се реши да им прегради пътя. Коридорът опустяваше на двадесетина крачки пред тях.
— Всичките ще ги разпердушиня — ревеше баронът. — Те завзели моя замък! И сложили там някакъв си отец Арима! Не зная чия отец е той, но кълна се в бога, децата му скоро ще останат сирачета. Дявол да го вземе, приятелю, не намирате ли, че тук таваните са страшно ниски, изподрасках си темето…
Те излязоха от кулата. Пред очите им се мярна и потъна в тълпата шпионинът-телохранител. Румата даде знак на Будах да върви след него. Тълпата пред вратите се раздели като разсечена с меч. Чуваше се как едни викат, че е избягал важен държавен престъпник, а други викаха «Ето го голия дявол, знаменития есторски палач-разчеквач».
Баронът излезе на средата на площада и спря, мръщейки се от слънчевата светлина. Трябвате да бързат. Румата бързо се огледа.
— Тук някъде беше моят кон — каза баронът. — Ей, вие там! Коня!
При коневърза, където стояха конете на орденската кавалерия, се засуетиха.
— Не този! — кресна баронът. — Онзи, сивият на бутовете!
— В името господне! — със закъснение викна Румата и взе да сваля презглава презрамката с десния меч.
Изплашеното монахче с изцапано расо доведе на барона коня.
— Дайте му нещо, дон Румата — каза баронът, като тежко се качваше на седлото.
— Стой, стой! — завикаха при кулата.
През площада, размахвайки тояги, тичаха монаси. Румата подаде на барона меча.
— Бързайте, бароне — каза той.
— Да — каза Пампа. — Трябва да бързам. Този Арима ще ми разграби избата. Ще ви чакам у дома утре или в други ден, приятелю. Какво да предам на баронесата?
— Целунете ръката й — каза Румата. Монасите бяха вече съвсем близко. — По-бързо, по-бързо, бароне!
— Но вие в безопасност ли сте? — с безпокойство попита баронът.
— Да, дявол да го вземе, да! Напред!
Баронът подкара коня в галоп право срещу тълпата монаси. Някой падна и се търкулна, друг завряка, вдигна се прах, затопуркаха копита по каменните плочи и баронът изчезна. Румата гледаше по уличката, където съборените седяха и тресяха глави като побъркани, когато един мазен глас каза над ухото му:
— Благородни дон, не ви ли се струва, че си позволявате твърде много?
Румата се обърна. В лицето му с малко пресилена усмивка съсредоточено гледаше дон Реба.
— Твърде много ли? — на свой ред попита Румата. — Не ми е позната тази дума «твърде». — Той изведнж си спомни за дон Сера. — Изобщо не виждам защо един благороден дон да не помогне на друг в нещастие.
Покрай тях, насочили пики, тежко прелетяха конници — да преследват барона. На лицето на дон Реба нещо се промени.
— Добре де — каза той. — Да не говорим за това… О, аз виждам тук учения доктор Будах… Вие изглеждате много добре, докторе. Ще трябва да направя ревизия на своя затвор. Държавните престъпници, дори когато са пуснати на свобода, не трябва да излизат от затвора — трябва да ги изнасят.
Доктор Будах тръгна като сляп към него. Румата бързо застана между тях.
— Впрочем, дон Реба — каза той, — как се отнасяте към отец Арима?
— Към отец Арима ли? — дон Реба вдигна високо вежди. — Прекрасен военен. Заема виден пост в моята епархия. А какво има?
— Като верен слуга на ваше преосвещенство — с остро злорадство каза Румата, като се поклони — бързам да ви съобщя, че можете да смятате този виден пост за вакантен.
— Но защо?
Румата погледна към уличката, където жълтата прах още не беше се разпръснала. Дон Реба също погледна нататък. Лицето му стана загрижено.
* * *
Беше вече късно следобед, когато Кира покани благородния господар и неговия учен приятел на масата. Доктор Будах, измит, преоблечен в чисти дрехи, старателно избръснат, изглеждаше твърде внушително. Движенията му бяха бавни и пълни с достойнство, умните му сиви очи гледаха дружелюбно и дори снизходително. Най-напред той се извини на Румата, че избухнал на площада. «Но вие трябва да ме разберете — каза той. — Това е страшен човек. Върколак, който се е появил на този свят само по божия грешка. Аз съм лекар, но не ме е срам да си призная, че ако ми падне случай, на драго сърце бих го умъртвил. Чувах, че кралят бил отровен, и сега разбирам с какво е отровен (Румата наостри уши). Този Реба дойде при мене в килията и поиска да му направя отрова, която действува в продължение на няколко часа. Разбира се, отказах. Той ме заплаши с изтезания — изсмях се в лицето му. Тогава този негодник викна палачите и те му доведоха от улицата десетина момчета и момичета, най-много до десет години. Той ги нареди пред мен, отвори моята торба с билките и заяви, че ще опитва върху децата всички билки поред, докато не намери тази, която му трябва. Ето така е бил отровен кралят, дон Румата…» Устните на Будах започнаха да потреперват, но той се овладя. Румата, деликатно извил глава настрани, кимаше. Ясно, мислеше си той. Всичко е ясно. Кралят не би взел от ръцете на своя министър дори една краставичка. И мръсникът е пробутал на краля някакъв дребен шарлатанин, на когото за излекуването на краля е била обещана титлата придворен знахар. Н сега ми е ясно защо Реба толкова се зарадва, когато аз го изобличих в кралската спалня. Трудно е било да се измисли по-удобен начин да се пробута на краля този лъже-Будах. Цялата отговорност падаше върху Румата Есторски, ируканскн шпионин и заговорник. Мъничета сме, помисли си той. В Института трябва специално да се въведе курс по феодално интригантство. И успехът да се оценява с реби. Най-добре е, разбира се, с дециреби. Впрочем къде ти…
Очевидно доктор Будах вече беше много гладен. Обаче той учтиво, но решително отказа месната храна и удостои с вниманието си само салатите и палачинките с конфитюр. Той изпи чаша есторско и очите му заблестяха, на бузите му се появи здрава руменина. Румата не можа да яде. Пред очите му пращяха и пушеха червените факли, отвсякъде миришеше на изгоряло месо и в гърлото му беше заседнала буца колкото юмрук. Затова, докато чакаше гостът да се нахрани, той стоеше до прозореца и учтиво разговаряше, бавно и спокойно, за да не пречи на госта да дъвче.
Градът постепенно оживяваше. На улицата се появиха хора, гласовете ставаха все по-високи, чуваше се звън на чукчета и трясък на дърво — от покривите и стените се сваляха езическите изображения. Един дебел плешив бакалин прекара количка с бъчва бира — да я продава на площада по два гроша чашата. Гражданите се приспособяваха. Във входа отсреща, чоплейки носа си, приказваше с мършавата хазайка мъничкият шпионин телохранител. После под прозореца минаха коли, натоварени чак до втория етаж. Румата отначало не разбра какви са тези коли, а след това видя посинелите и почернели ръце и крака, които стърчаха под рогозките, и бързо седна на масата.
— Същността на човека — дъвчейки бавно, говореше Будах — е в удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне. Нито конят, нито кучето, нито мишката притежават това качество. Вероятно когато бог е създавал човека, той се е досещал на какви мъки го обрича и му е дал огромен запас от сили и търпение. Трудно ми е да кажа дали това е хубаво или лошо. Но ако човекът нямаше това търпение и издръжливост, всички добри хора отдавна да са загинали и на света да са останали лошите и бездушните. От друга страна, навикът да търпят и да се приспособяват превръща хората в неми добичета, които не се отличават от животните по нищо освен по анатомията си и дори ги превъзхождат по беззащитност. И всеки нов ден ражда нов ужас, ново зло и насилие…
Румата погледна Кира. Тя седеше срещу Будах, не сваляше поглед от него и го слушаше, подпряла буза на юмручето си. Очите й бяха тъжни: изглежда беше й много жал за хората.
— Вероятно сте прав, уважаеми Будах — каза Румата. — Но вземете мен. Аз съм обикновен благороден дон (по високото чело на Будах се появиха бръчки, очите му учудено и весело се ококориха), безкрайно много обичам учените хора, тези аристократи на духа. Но не мога да разбера защо вие, пазителите и единствените притежатели на висши знания, сте така безнадеждно пасивни? Защо безропотно позволявате да ви презират, да ви хвърлят в тъмница, да ви изгарят на клада? Защо откъсвате смисъла на своя живот — натрупването на знания — от практическите нужди на живота — борбата против злото?
Будах отстрани от себе си празната чиния от палачинки.
— Задавате ми странни въпроси, дон Румата — каза той. — Забавно е, че същите въпроси си задаваше благородният дон Гуг, камердинер на нашия херцог? Познавате ли се с него? Така си и помислих… Борба със злото! Но какво е зло? Всеки е свободен да разбира това по свой начин. За нас, учените, злото се крие в невежеството, но църквата учи, че невежеството е благо, а цялото зло идва от знанието. За земеделеца зло са данъците исушите, а за търговеца на зърнени храни сушата е добро. За робите зло е пияният и жесток господар, за занаятчията — алчният лихвар. Какво тогава е злото, против което трябва да се борим, дон Румата? — Той тъжно огледа слушателите. — Злото е неунищожимо. Никой човек не е способен да намали количеството му в света. Той може донякъде да подобри собствената си съдба, но винаги за сметка на влошаването на съдбата на другите. И винаги ще има крале, повече или по-малко жестоки, барони, повече или по-малко диви, и винаги ще има прост народ, който ще изпитва възхищение към своите потисници и омраза към своя освободител. И само затова, защото робът много по-добре разбира своя господар, дори най-жестокия, отколкото своя освободител, защото всеки роб отлично си представя себе си на мястото на господаря, но малцина си представят себе си на мястото на безкористния освободител. Такива са хората, дон Румата, и такъв е нашият свят.
— Светът непрекъснато се променя, доктор Будах — каза Румата. — Ние знаем, че е имало време, когато не е имало крале…
— Светът не може да се променя вечно — възрази Будах, — защото нищо не е вечно, дори промените… Ние не познаваме законите на съвършенството, но рано или късно съвършенството се постига. Погледнете например как е уредено нашето общество. Как радва окото тази ясна, геометрически правилна система! Долу са селяните и занаятчиите, над тях дворянството, после духовенството и най-после кралят. Как всичко е премислено, каква трайност, какъв хармоничен ред! Какво трябва да се променя в този идеален кристал, създаден от ръцете на небесния златар? Няма по-солидни сгради от пирамидалните, ще ви го каже всеки образован архитект. — Той поучително вдигна пръст. — Зърното, което се изсипва от чувала, не се нарежда в равен слой, но образува така наречената конусовидна пирамида. Всяко зрънце се държи за другото, стреми се да не се търкулне надолу. Така е и с човечеството. Ако то иска да представлява нещо цялостно, хората трябва да се държат един за друг и неизбежно да образуват пирамида.
— Нима вие сериозно смятате този свят за съвършен — учуди се Румата. — След срещата с дон Реба, след затвора…
— Млади ми приятелю, ами разбира се! На мен много неща в този свят не ми харесват, много неща бих искал да видя други… Но какво да се прави? В очите на висшите сили съвършенството изглежда другояче, не както в моите. Какъв смисъл има дървото да се сърди, че не може да се движи, макар че то сигурно би се радвало, ако можеше да бяга с всички сили от брадвата на дърваря?
— Ами какво ще кажете, ако могат да се изменят висшите предначертания?
— На това са способни само висшите сили…
— Но все пак представете си, че сте бог…
Будах се засмя.
— Ако можех да си представя, че съм бог, щях да стана бог!
— Добре, ами ако имате възможност да посъветвате бога?
— Вие имате богато въображение — с удоволствие каза Будах. — Това е хубаво. Грамотен ли сте? Прекрасно. Аз с удоволствие бих се позанимавал с вас.
— Вие ме ласкаете… Но все пак какво бихте посъветвали всемогъщия? Какво, според вас, би трябвало да направи всемогъщият, за да кажете: ето сега светът е добър и хубав?…
Усмихвайки се одобрително, Будах се облегна на стола и сложи ръце на коленете си. Кира любопитно го гледаше.
— Добре тогава — каза той, — ето. Бих казал на всемогъщия: «Създателю, не зная твоите планове, може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.»
— И това ли е всичко — попита Румата.
— Смятате, че е малко?
Румата поклати глава.
— Бог би ви отвърнал: «Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.»
— Ще помоля бога да защити слабите. «Вразуми жестоките управници» — ще му кажа аз.
— Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.
Будах престана да се усмихва.
— Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.
— Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.
— Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.
— И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.
— Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!
— Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.
Будах неловко се засмя.
— Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!
Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…
— Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?
Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:
— Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.
— Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това.
И тогава той видя очите на Кира. Кира го гледаше с ужас и надежда.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

СЕДМА ГЛАВА
Той лежеше на обраснало с трева възвишение и гледаше облаците, които плуваха по високото синьо небе. Беше му хубаво и удобно, но на съседното възвишение усещаше остра пронизваща болка. Тя беше извън него и същевременно вътре, особено в десния хълбок и в тила. Някой кресна: «Да не е пукнал? Главите ви ще откъсна!» И тогава от небето върху него се изля маса ледена вода. Той наистина лежеше и гледаше небето, но не на възвишение, а в локва и небето не беше синьо, а оловночерно, озарено отдолу в червено. «Нищо му няма — каза друг глас. — Жив е, блещи очи». Значи аз съм жив, помисли си той. За мене говорят. Аз блещя очи. Но защо се кълчат? Да не са забравили да говорят човешки?
До него някой се размърда и тежко зашляпа из водата. На небето се появи черен силует на глава с островърха шапка.
— Развържете ми краката — сърдито каза Румата и усети остра болка в разбитите си устни. Облиза ги с език. Ама че устни, помисли си той. Не устни, а мекици.
Някой се залови за краката му, като грубо ги дърпаше и премяташе. Около него хората си подмятаха тихичко:
— Здравата сте го разкрасили…
— Какво да правим, за малко не избяга… Омагьосан, стрелите отскачат от него…
— Познавах един такъв, с брадва да го биеш, нищо му не става.
— Може би е бил селянин…
— Селянин, разбира се…
— Туйто. А пък този е благородник.
— А, мътната да ви вземе… Едни възли сте навързали, не може да се оправи човек… Я дайте огън!
— С ножа бе.
— Ох, братя, ох, не го развързвайте. Да не започне отново да ни млати… За малко не ми смаза главата.
— И сега едва ли ще започне…
— Вие, братя, каквото щете, ама аз здравата го удрях с копието. Че аз ризници съм пробивал.
Властният глас от тъмнината викна:
— Ей, скоро ли ще свършите?
Румата усети, че краката му са свободни, напрегна се и седна. Няколко нисички щурмоваци мълчаливо го наблюдаваха как се търкаля в локвата. Румата стисна челюсти от срам и унижение. Помръдна плешките си: ръцете му бяха извити отзад, но така, че дори не можеше да разбере къде са лактите му, къде са китките. Събра всички сили, със скок се изправи и веднага го преряза остра болка в хълбока. Щурмоваците се засмяха.
— Май няма да избяга — каза един.
— Да, уморен е, мътната го взела…
— Какво, дон, не е приятно, а?
— Стига сте дрънкали — каза от тъмнината властният глас. — Елате тук, дон Румата.
Румата тръгна към гласа, чувствувайки, че се клатушка насам-натам. Отнякъде изскочи мъничък човечец с факел и тръгна отпред. Румата позна мястото: едно от безбройните вътрешни дворчета на министерството за защита на короната, някъде около кралските конюшни. Той бързо се сети — ако го поведат надясно — значи в Кулата, в затвора. Ако го поведат наляво — в канцеларията. Той тръсна глава. Нищо, помисли си. Щом съм жив, ще се преборим. Свиха наляво. Няма да бъде изведнъж, помисли си Румата. Ще има предварително следствие. Страшно. Щом работата е стигнала до следствие, в какво могат да ме обвинят? Май че е ясно. Поканването на отровителя Будах, отравяне на краля, заговор против короната… Може би убийство на принца. И, разбира се, шпионаж в полза на Ирукан, Соан, варварите, бароните, Светия орден и прочее, и прочее… Просто ми е чудно, че още съм жив. Значи още нещо е намислила тази безцветна гъба.
— Насам — каза човекът с властния глас. Той отвори нисичка врата и Румата, навеждайки се, влезе в просторно, осветено от десетина светилници помещение. По средата върху овехтял килим седяха и лежаха вързани окървавени хора. Някои от тях бяха вече или мъртви, или в безсъзнание. Почти всичките бяха боси, със съдрани пижами. Покрай стените, нехайно опрени на брадвите и алебардите, стояха червендалести щурмоваци, свирепи и самодоволни — победители. Пред тях се разхождаше насам-натам с ръце отзад офицер, с меч, със сив мундир, чиято яка беше страшно замърсена. Спътникът на Румата, висок човек с черен плащ, отиде при офицера и му пошепна нещо на ухото.
Офицерът кимна, погледна с интерес Румата и се скри зад пъстрите завеси в противоположния край на стаята.
Щурмоваците също така с интерес разглеждаха Румата. Един от тях, с подпухнало око, каза:
— Хубаво камъче има донът!
— Камъчето е един път — съгласи се друг. — Тъкмо за краля. И обръчът е от чисто злато.
— Сега ние сами сме си крале.
— Да го свалим ли, а?
— Сти-и-га — тихо каза човекът с черния плащ. Щурмоваците изненадани втренчиха очи в него.
— Кой ли пък още иска да ни се перчи? — каза щурмовакът с подпухналото око.
Човекът с плаща не отговори, обърна се гърбом към щурмовака, отиде при Румата и застана до него. Щурмоваците злобно го оглеждаха от главата до петите.
— Май че е поп? — каза щурмовакът с подпухналото око. — Ей, попе, искаш ли да те тропна?
Щурмоваците се засмяха на висок глас. Щурмовакът с подпухналото око премести брадвата от едната в другата ръка, плю си на дланите и тръгна към Румата. Ох, сега ще му дам да се разбере, помисли си Румата, като бавно отдръпваше назад десния си крак.
— Кого съм бил винаги — продължи щурмовакът, като спря пред него и започна да разглежда човека с черния плащ, — нали поповете, разните граматици и калфи. Нали…
Човекът с плаща вдигна ръка с длан нагоре. Под тавана нещо звънко издрънча. З-ъ-н! Щурмовакът с подпухналото око изпусна брадвата и се просна по гръб. В средата на челото му стърчеше къса дебела арбалетна стрела с гъсти пера. Стана тихо. Щурмоваците заотстъпваха назад, като страхливо опипваха с очи отдушниците по тавана. Човекът с плаща свали ръка и заповяда:
— Приберете тази мърша, бързо!
Няколко щурмоваци се спуснаха, хванаха убития за краката и за ръцете и го повлякоха навън. Иззад завесата изскочи сивият офицер и им махна да дойдат.
— Да вървим, дон Румата — каза човекът с плаща.
Румата тръгна към завесата, заобикаляйки купчината пленници. Нищо не разбирам, мислеше си той. Зад завесата в тъмното го хванаха, опипаха го, смъкнаха от пояса му празните ножници и го избутаха на светло.
Румата веднага разбра къде се е озовал. Това беше познатият му кабинет на дон Реба в лилавите покои. Дон Реба седеше на същото място и в абсолтно същата поза, напрегнато изправен, опрял лакти на масата и преплел пръсти. Ами май старецът има хемороиди, ни в клин, ни в ръкав със съжаление си помисли Румата. Вдясно от дон Реба седеше отец Цупик, важен, съсредоточен, със свити устни. Отляво седеше добродушно усмихващ се шишко с капитански отличителни знаци на сивия мундир. В кабинета нямаше никакъв друг човек. Когато Румата влезе, дон Реба тихо и дружелюбно каза:
— А, приятели, ето го и благородния дон Румата.
Отец Цупик направи пренебрежителна гримаса, а шишкото благосклонно закима с глава.
— Наш стар и твърде последователен неприятел — каза дон Реба.
— Щом е неприятел, да се обеси — прегракнало каза отец Цупик.
— А вашето мнение, брат Аба? — попита дон Реба, като любезно се наведе към шишкото.
— Вие знаете… Аз май… — брат Аба смутено и като дете се усмихна, разпервайки късите си ръчички. — На мене май, знаете ли, ми е все едно. Но може би все пак да не го бесим? Може би трябва да го изгорим, какво смятате, дон Реба?
— Да, може би — замислено каза дон Реба.
— Нали разбирате — продължи очарователният брат Аба, като приятелски се усмихваше на Румата. — Бесят се отрепките, дребосъците… А ние сме длъжни да запазим у народа уважението към съсловията. Все пак той е издънка на стар род, голям ирукански шпионин… Ирукански, струва ми се, нали не греша? — Той взе от масата едно листче и се взря в него с късогледите си очи. — Ах, той бил и соански… Още по-добре!
— Да го изгорим, щом трябва — съгласи се отец Цупик.
— Добре — каза дон Реба. — Разбрахме се. Да го изгорим.
— Впрочем смятам, че дон Румата може да облекчи участта си — каза брат Аба. — Разбирате ли ме, дон Реба?
— Да си призная, не напълно…
— Имотът! Мой благороден дон, имотът! Руматите са приказно богат род!…
— Вие, както винаги, сте прав — каза дон Реба.
Отец Цупик се прозя, закривайки устата си с ръка, и хвърли поглед към лилавите завеси вдясно от масата.
— Тогава да започнем подред — с въздишка каза дон Реба.
Отец Цупик все поглеждаше към завесата. Той явно очакваше нещо и изобщо не се интересуваше от разпита. Каква е тази комедия? — мислеше си Румата. — Какво значи това?
— И тъй, благородни дон — каза дон Реба, като се обърна към Румата, — ще ни бъде изключително приятно да чуем вашите отговори на някои въпроси, които ни интересуват.
— Развържете ми ръцете — каза Румата.
Отец Цупик трепна и със съмнение прехапа устни. Брат Аба започна отчаяно да клати глава.
— А? — каза дон Реба и погледна най-напред брат Аба, а след това отец Цупик. — Разбирам ви, приятели. Обаче, като се вземат предвид обстоятелствата, за които дон Румата вероятно се досеща… — той с многозначителен поглед огледа отдушниците на тавана. — Развържете му ръцете — каза той, като повиши глас.
Някой безшумно се приближи отзад. Румата усети как нечии странно меки, ловки пръсти се докоснаха до ръцете му, чу скърцане от прорязани въжета. Брат Аба с неочаквана за неговата пълнота пъргавина измъкна изпод масата огромен боен арбалет и го сложи пред себе си върху книжата. Ръцете на Румата паднаха като въжета покрай тялото му. Той почти не ги усещаше.
— И тъй, да започнем — бодро каза дон Реба. — Вашето име, род, звание?
— Румата от рода на Есторските Румати. Благороден дворянин до двадесет и втория прадядо.
Румата се озърна, седна на дивана и започна да масажира китките на ръцете си. Брат Аба развълнувано пухтеше и го взе на мушката.
— Баща ви?
— Моят благороден баща е имперски съветник, предан слуга и личен приятел на императора.
— Жив ли е?
— Умря.
— Отдавна ли?
— Преди единадесет години.
— На колко години сте?
Румата не успя да отговори. Зад лилавата завеса се чу шум, брат Аба недоволно се обърна. Отец Цупик зловещо усмихнат, бавно се надигна.
— Ето ви и краят, драги ми господа!… — започна той весело и злорадо.
Иззад завесите изскочиха трима души, които Румата най-малко беше очаквал да види тук. Отец Цупик очевидно също не беше ги очаквал. Бяха яки монаси с черни раса с качулки, надвесени над очите. Те бързо и безшумно се спуснаха към отец Цупик и го хванаха за лактите.
— А… м-м-м-м… — промънка отец Цупик. Смъртна бледнина покри лицето му. Без съмнение той беше очаквал съвсем друго нещо.
— Какво смятате, брат Аба? — спокойно попита док Реба, като се наведе към шишкото.
— Ами, разбира се! — решително отвърна брат Аба. — Без съмнение!
Дон Реба направи слабо движение с ръка. Монасите повдигнаха отец Цупик и все така безшумно стъпвайки, го изнесоха зад завесата. Румата с погнуса се намръщи. Брат Аба потърка меките си ръчички и бодро каза:
— Всичко мина идеално, какво мислите, дон Реба?
— Да, не е лошо — съгласи се дон Реба. — Обаче да продължим. На колко години сте, дон Румата?
— На тридесет и пет.
— Кога сте дошли в Арканар?
— Преди пет години.
— Откъде?
— Дотогава живеех в Естор, в родовия си замък.
— А каква беше целта на това преместване?
— Обстоятелствата ме принудиха да напусна Естор. Търсех столица, равна по блясък със столицата на метрополията.
По ръцете му най-после полазиха огнени тръпки. Румата търпеливо и упорито продължаваше да масажира подпухналите си китки.
— И все пак, какви бяха тези обстоятелства? — попита дон Реба.
— Убих на дуел един член от императорското семейство.
— Така значи? Кого точно?
— Младия херцог Екина.
— Каква беше причината за дуела?
— Жена — късо каза Румата.
У него се появи чувството, че всичките тези въпроси нищо не значат. Че това е все същата игра, каквато беше и обсъждането на начина за екзекуция. И тримата чакат нещо. Аз чакам да престанат да тръпнат ръцете ми. Брат Аба — глупакът — чака кога на коленете му ще се изсипе златото от родовата съкровищница на дон Румата. Дон Реба също чака нещо… Но монасите, монасите! Откъде се взеха в двореца монасите? Отгоре на всичко такива сръчни и отракани момчета.
— Името на жената?
Ама че въпроси, помисли си Румата. По-глупави не могат да се измислят. Я да опитам аз да ги размърдам…
— Дона Рита — отвърна той.
— Не очаквах, че ще отговорите. Благодаря ви.
— Винаги на вашите услуги.
Дон Реба се поклони.
— Случвало ли ви се е да ходите в Ирукан?
— Не!
— Уверен ли сте!
— Вие също.
— Ние искаме истината! — назидателно каза дон Реба. Брат Аба кимна с глава. — Само истината.
— Аха — каза Румата. — А на мен ми се стори… — той млъкна.
— Какво ви се стори?
— Стори ми се, че вие най-вече искате да пипнете моя родов имот. Изобщо не мога да си представя, дон Реба, по какъв начин се надявате да го получите?
— Ами дарителницата? — извика брат Аба.
Румата се засмя колкото се може и по-нахално.
— Ти си глупак, брат Аба, или как ти беше името… Веднага си личи, че си бакалин. Нима не ти е известно, че майоратът не подлежи на предаване в чужди ръце.
Явно беше, че брат Аба здравата се беше разгневил, но се сдържаше.
— Не бива да разговаряте с такъв тон — меко каза дон Реба.
— Нали искате истината? — възрази Румата. — Ето ви истината, цялата истина и само истината: брат Аба е глупак и бакалин.
Обаче брат Аба вече беше се овладял.
— Струва ми се, че се отклонихме — каза той с усмивка. — Какво смятате, дон Реба?
— Вие, както винаги, сте прав. — Благородни дон, ами не ви ли се е случвало да ходите в Соан?
— Бил съм в Соан.
— С каква цел?
— Да посетя Академията на науките.
— Странна цел за един млад човек с вашето положение.
— Мой каприз.
— А познавате ли се с генералния съдия на Соан дон Кондор?
Румата застана нащрек.
— Той е стар приятел на нашето семейство.
— Извънредно благороден човек, нали?
— Твърде почтена личност.
— А на вас известно ли ви е, че дон Кондор е участник в заговора против негово величество?
Румата вдигна глава.
— Запомнете веднъж завинаги, дон Реба — каза той високомерно. — За нас, родовото дворянство от метрополията, всички тези соани и ирукани, пък и Арканар са били и ще си останат завинаги васали на имперската корона. — Той преметна крак върху крак и се извърна настрани.
Дон Реба замислено го гледаше.
— Вие богат ли сте?
— Мога да купя целия Арканар, но не ме интересуват отпадъци…
Дон Реба въздъхна.
— Кръв капе от сърцето ми — каза той. — Да отрежа такава славна фиданка от такъв славен род!… Би било престъпление, ако не го налагаше държавната необходимост.
— По-малко мислете за държавната необходимост — каза Румата — и повече мислете за собствената си кожа.
— Прав сте — каза дон Реба и щракна пръсти.
Румата бързо напрегна и отново отпусна мускулите си. Струва ми се, тялото ми се движи. Иззад завесата отново изскочиха трима монаси. С все същата неуловима бързина и точност, която говореше за огромен опит, те заобиколиха брат Аба, който продължаваше подлизурски да се усмихва, хванаха го и извиха ръцете му отзад.
— Ох, ох, ох, ох!… — записка брат Абат. Дебелото му лице се изкриви от болка.
— По-бързо, по-бързо, не се бавете! — с отвращение каза дон Реба.
Шишкото бясно се съпротивляваше, докато го мъкнеха към завесата, чуваше се как крещи и писка, след това изведнъж зарева със страшен, неузнаваем глас и веднага млъкна. Дон Реба стана и внимателно свали стрелата от арбалета. Румата смаяно го наблюдаваше.
Дон Реба се разхождаше насам-натам из стаята и замислено се почесваше по гърба с арбалетната стрела. «Добре, добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно…» Той като че ли беше забравил за Румата. Крачките му ставаха все по-бързи, той размахваше стрелата като диригентска палка. След това изведнъж рязко спря зад масата, захвърли стрелата, внимателно седна и каза, засмян до ушите:
— Ама как ги, а?… Никой дори не гъкна!… Мисля, че у вас така не могат…
Румата мълчеше.
— Да-а-а — каза дон Реба провлечено и замечтано, — добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно!… Е, какво пък, сега да поговорим, дон Румата. А може би вие не сте Румата! И може би дори не сте дон? А?…
Румата не отговори, разглеждаше го с интерес. Блед, с червени жилки на носа, целият трепери от възбуда и така му се ще да завика, да запляска с ръце: «А аз зная, а аз зная!» Нищо не знаеш, кучи сине. И да узнаеш, няма да повярваш. Хайде говори, говори, слушам те.
— Слушам ви — каза той.
— Вие не сте дон Румата — обяви дон Реба. — Вие сте самозванец. — Той строго гледаше към Румата. — Румата Есторски е умрял преди пет години и лежи във фамилната гробница на своя род. И светците отдавна са успокоили неговата метежна и откровено казано, не много чиста душа. Какво смятате, сами ли ще си признаете или да ви помогнем?
— Сам ще си призная — каза Румата. — Казвам се Румата Есторски и не съм свикнал да се съмняват в думите ми.
Ще се опитам малко да те поразсърдя, помисли си той. Боли ме хълбокът, иначе щях да те пратя за сапун.
— Виждам, че ще трябва да продължим разговора на друго място — зловещо каза дон Реба.
С лицето му ставаха чудни промени. Изчезна приятната усмивка, устните му се свиха в права линия. Странно и болезнено замърда кожата на челото му. Да, помисли си Румата, от такъв човек може да се изплаши.
— Хемороиди ли имате? — съчувствено попита той.
В очите на дон Реба нещо трепна, но изразът на лицето не се промени. Той се престори, че не е чул.
— Лошо сте използували Будах — каза Румата. — Той е отличен специалист. Беше… — добави той многозначително.
В безцветните очи отново нещо трепна. Аха — помисли си Румата, — значи Будах е още жив… Той се намести по-удобно и обхвана с ръце коляното си.
— Значи отказвате да си признаете — рече дон Реба.
— Какво?
— Че сте самозванец.
— Уважаеми Реба — каза Румата наставнически. — Такива неща се доказват. Та вие ме обиждате!
На лицето на дон Реба се появи любезност.
— Драги ми дон Румата — каза той. — Извинявайте, но засега ще ви наричам с това име. Знайте, че обикновено аз никога нищо не доказвам. Доказват го там, във Веселата кула. За тази цел си имам опитни, добре платени специалисти, които с помощта на мелачката на свети Мика, на обувките на господа бога, на ръкавиците на великомъченица Пата или, да речем, седалката… е-е… виноват, креслото на Тоц Воина, могат да докажат, каквото си пожелая. Че има бог и че няма бог. Че хората ходят на ръце и че хората ходят на хълбоци. Разбирате ли ме? Може би вие не знаете, но съществува цяла наука за получаване на доказателства. Помислете си сам: защо трябва да доказвам онова, което сам зная? Освен това признанието с нищо не ви заплашва…
— Мен не ме заплашва — каза Румата, — заплашва вас.
Известно време дон Реба размишляваше.
— Добре — каза той. — Очевидно ще трябва да започна все пак аз. Нека разгледаме в какво е уличен дон Румата Есторски през петте години на своя задгробен живот в Арканарското кралство. А вие след това ще ми обясните смисъла на всички тези неща.
— Не ми се ще да давам прибързани обещания — каза Румата, — но ще ви изслушам с интерес.
Дон Реба взе да рови из бюрото си, измъкна блокче плътна хартия и вдигнал вежди, го разгледа.
— Трябва да знаете — каза той с дружелюбна усмивка, — трябва да знаете, че аз, министърът за защита на арканарската корона, предприех някои акции против така наречените книжници, учени и други безполезни и вредни за държавата хора. Тези акции срещнаха странно противодействие. Докато целият народ в единен устрем, запазвайки верността си към краля, а така също към арканарските традиции, с всички сили ми помагаше — предаваше укрилите се, линчуваше ги, посочваше подозрителните, убягнали моето внимание, — в същото време някой неизвестен, но твърде енергичен човек измъкваше изпод носа ни и изпращаше зад границите на кралството най-важните, най-отявлените и отвратителни престъпници. Така ни се изплъзнаха безбожният астролог Багир Кисенски; престъпният алхимик Синда, свързан, както е доказано, с нечистата сила и с ируканските власти; гадният памфлетист и смутител на спокойствието Цурен и редица други по-малки по ранг. Скри се някъде побърканият магьосник и механик Кабани. Някой похарчи маса злато, за да попречи да се излее народният гняв срещу богоомразните шпиони и отровители, бившите придворни и знахари на негово величество. Някой при наистина фантастични обстоятелства, които ни карат отново да си спомним за врага на рода человечески, освободи от ареста чудовището на разврата и развратител на народните души, главатаря на селския бунт Арата Гърбавия… — Дон Реба спря и като мърдаше кожата на челото си, многозначително погледна Румата. Румата, вдигнал глава към тавана, замечтано се усмихваше. Той беше отвлякъл Арата Гърбавия. Беше долетял за него с хеликоптер. Това беше направило страшно впечатление на стражите. Впрочем на Арата също. И все пак юначага съм, помисли си той. Хубава работа свърших.
— Трябва да знаете — продължи дон Реба, — че споменатият главатар Арата сега скита начело на разбунтувалите се крепостни селяни в източните области на метрополията, пролива изобилно благородническа кръв и не изпитва липса нито от пари, нито от оръжие.
— Вярвам — каза Румата. — Той веднага ми се видя много смел човек.
— Значи признавате си? — веднага каза дон Реба.
— Какво? — учуди се Румата.
Известно време те се гледаха право в очите.
— Продължавам — каза дон Реба. — За спасяването на тези развратители на душите вие, дон Румата, по мои скромни и непълни пресмятания сте похарчили най-малко три товара злато. Не говоря, че при това вие навеки сте се осквернили чрез общуване с нечистата сила. Не говоря също така, че през цялото време, откакто се намирате в пределите на Арканарското кралство, не сте получили от своите есторски владения дори една медна пара, пък и на какво основание? За какво трябва да се снабдява с пари един покойник, дори когато той е роднина? Но вашето злато! — Той отвори една кутия, затрупана под книжата на масата, и извади от нея шепа златни монети с профила на Пиц Шести.
— Само това злато е достатъчно, за да ви изгорим на клада — записка той. — Това е дяволско злато! Човешки ръце не са в състояние да изработят такъв чист метал!
Той пронизваше с поглед Румата. Да, великодушно си помисли Румата, юначага, тази работа май не я дообмислихме. И май той пръв я забеляза. Трябва да се има предвид. Реба изведнъж отново стихна. В гласа му започнаха да звучат съчувствени бащински нотки:
— Изобщо вие се държите твърде непредпазливо, дон Румата. Аз постоянно така се тревожех за вас… Вие сте такъв дуелист, такъв кавгаджия! Сто двадесет и шест дуела за пет години! И нито един убит… В края на краищата от това нещо можеха да се направят изводи. Аз например ги направих и не само аз. Тази нощ например брат Аба — не е хубаво да се говори лошо за покойници, но той беше много жесток човек, трябва да си призная, че с мъка го понасях… Та брат Аба отдели за вашето арестуване не най-сръчните бойци, а най-дебелите и силните. И се оказа прав. Няколко изкълчени ръце, няколко смазани вратове, избитите зъби не се вземат предвид… и ето ви тук! А вие не можехте да не знаете, че се биете за живота си. Вие сте майстор. Вие сте без съмнение най-добрият меч в империята. Вие без съмнение сте продали душата си на дявола, защото само в ада могат да се научат тези невероятни приказни бойни хватки. Готов съм дори да допусна, че това умение ви е дадено при условие да не убивате. Макар че ми е трудно да си представя за какво му е било на дявола такова условие. Но нека с тези неща се занимават нашите схоластици…
Прекъсна го тънък писък, сякаш квичеше прасе. Той недоволно погледна към лилавите завеси. Зад завесите се биеха. Чуваха се глухи удари, писък: «Пуснете ме! Пуснете ме!» — и още някакви прегракнали гласове, псувни, викове на неразбираемо наречие. След това завесата с трясък се скъса и падна. В кабинета нахълта и падна на четири крака някакъв човек, плешив, с окървавена брада, с диво ококорени очи. Иззад завесата се подадоха огромни лапи, сграбчиха човека за краката и го помъкнаха обратно. Румата го позна. Беше Будах. Той диво крещеше:
— Измамиха ме!… Измамиха ме!… Та това беше отрова! За какво!…
Отвлякоха го в тъмното. Някакъв човек в черни дрехи бързо вдигна и окачи завесата. В настъпилата тишина зад завесите се чуха отвратителни звуци — някой повръщаше. Румата разбра.
— Къде е Будах? — попита той рязко.
— Както виждате, с него се е случило някакво нещастие — отвърна дон Реба, но си личеше, че се смути.
— Не ме баламосвайте: Къде е Будах?
— Ах, дон Румата — каза дон Реба, като клатеше глава. Той веднага се окопити. — За какво ви е Будах? Да не би да ви е роднина? Та вие никога не сте го виждали.
— Слушайте, Реба! — каза Румата бясно. — Не се шегувам с вас! Ако с Будах се случи нещо, ще пукнете като куче. Ще ви смажа.
— Няма да успеете — бързо каза дон Реба. Той беше много бледен.
— Вие сте глупак, Реба! Вие сте опитен интригант, но нищо не разбирате. Никога през живота си не сте се залавяли за такава опасна игра като сега. И дори не подозирате това.
Дон Реба се сви зад масата. Очичките му горяха като въглен. Румата чувствуваше, че той никога не е бил толкова близко до смъртта. Картите се бяха разкрили. Решаваше се кой да бъде господар в играта. Румата се напрегна, готов да скочи. Никакво оръжие — нито копието, нито стрелата, не убива моментално. Тази мисъл ясно се четеше на физиономията на дон Реба. Старецът с хемороидите искаше да живее.
— Какво искате всъщност — каза той плачливо. — Седяхме, разговаряхме… Жив е вашият Будах, жив и здрав. Той тепърва ще ме лекува. Не бива да се гневите.
— Къде е Будах?
— Във Веселата кула.
— Той ми трябва.
— На мене също ми трябва, дон Румата.
— Слушайте, Реба — каза Румата. — Не ме ядосвайте. И престанете да се преструвате. Вие се страхувате от мен. И добре правите. Будах принадлежи на мен. Разбирате ли? На мен!
Сега те и двамата стояха. Реба беше страшен. Беше посинял, устните му трескаво мърдаха, той мърмореше нещо и пръскаше слюнки.
— Хлапак! — изсъска той. — От нищо не се боя. Мога да ви смачкам като пиявица!
Той изведнъж се обърна и дръпна гоблена, който висеше зад гърба му. Откри се широк прозорец.
— Гледай!
Румата отиде до прозореца. Той гледаше към площада пред двореца. Вече се зазоряваше. Към сивото небе се издигаше димът на пожарите. На площада се търкаляха трупове. А в центъра се чернееше равен, неподвижен квадрат. Румата се взря. Това бяха конници, застанали в невероятно стройни редици, с дълги черни плащове, с черни качулки, които скриваха очите, с черни триъгълни щитове на лявата ръка и с дълги пики в дясната.
— Моля! — каза дон Реба с тенекиен глас. Той целият трепереше. — Смирените чада господни, конницата на Светия орден. Нощес слязоха в Арканарското пристанище, за да потушат варварския бунт на нощните разбойници на Вага Колелото и главозамаялите се бакали! Бунтът е потушен. Светият орден владее града и страната, занапред Арканарска област на ордена…
Румата неволно се почеса по тила. Така значи, помисли си той. Ето за кого са прокарвали път нещастните бакали, Това се казва провокация! Дон Реба тържествуващо се смееше.
— Още не сме се запознали — със същия тенекиен глас продължи той. — Да ви се представя: наместникът на светия орден в Арканарска област, епископ и боен магистър, раб божи Реба!
А можехме да се досетим, мислеше си Румата. Там, където тържествува сивотата, на власт винаги идват черните. Ех, историци, мътните ви взели… Но той сложи ръце отзад и се залюля на петите си.
— Сега съм уморон — каза той гнусливо. — Искам да спя. Искам да се измия с гореща вода и да се изчистя от кръвта и лигите на вашите главорези. Утре… по-точно днес… да речем, един час след изгрева ще се отбия във вашата канцелария. Дотогава заповедта за освобождаването на Будах трябва да бъде готова.
— Те са двайсет хиляди! — изкрещя дон Реба, като посочи с ръка към прозореца.
Румата се намръщи.
— Моля ви се, малко по-тихо — каза той. — И запомнете, Реба. Аз отлично зная, че не сте никакъв епископ. Виждам ви като на длан. Вие сте просто мръсен предател и несръчен, евтин интригант… — Дон Реба облиза устните си, очите му се изцъклиха. Румата продължи: — Аз съм безпощаден. За всяка подлост по отношение на мен или на моите приятели ще отговаряте с главата си. Мразя ви, имайте предвид. Съгласен съм да вн търпя, но ще трябва да се научите навреме да се махате от пътя ми. Разбрахте ли?
Дон Реба бързо каза с умолителна усмивка:
— Искам само едно. Искам да бъдете с мен, дон Румата. Не мога да ви убия. Не зная защо, но не мога.
— Страхувате се — каза Румата.
— Добре, страхувам се — съгласи се дон Реба. — Може би сте дявол, може би сте син божи, кой ви знае? А може би сте човек от могъщите задморски страни. Казват, че имало такива… Аз дори не се опитвам да надникна в бездната, която ви е изхвърлила. Главата ми се върти и аз чувствувам, че изпадам в ерес. Но аз също мога да ви убия. Всеки момент. Днес. Утре. Вчера. Разбирате ли?
— Не ме интересува — каза Румата.
— Какво тогава? Какво ви интересува?
— Нищо не ме интересува — каза Румата. — Забавлявам се. Не съм дявол, не съм бог, аз съм рицарят Румата Есторски, весел, благороден дворянин, изпълнен с капризи и предразсъдъци и свикнал на свобода и във всяко отношение. Запомнихте ли?
Дон Реба вече беше се съвзел. Избърса се с кърпичката и приятно се усмихна.
— Ценя вашата упоритост. В края на краищата вие също се стремите към някакви идеали и аз уважавам тези идеали, макар и да не ги разбирам. Много се радвам, че се разбрахме. Може би някога вие ще ми изложите своите възгледи и никак не е изключено да ме накарате да преразгледам своите. Хората са склонни да правят грешки. Може би и аз греша и се стремя не към онази цел, за която си струва да се работи толкова усърдно и безкористно, както работя аз. Аз съм човек с широки възгледи я съвсем ясно мога да си представя, че някога може да започна да работя рамо до рамо с вас.
— Тогава ще видим — каза Румата и тръгна към вратата. Ама че мекотело! — помисли си той. — И това ми било сътрудник. Рамо до рамо…
* * *
Градът беше скован от непоносим ужас. Червеникавото утринно слънце мрачно озаряваше пустите улици, димящите развалини, изкъртените кепенци, разбитите врати. В прахта кърваво проблясваха парчета стъкло. Безбройни ята врани се спуснаха над града като на голо поле. На площадите и по пресечките по двама и по трима стояха конници с черни дрехи — бавно се въртяха на седлата с цялото си туловище и поглеждаха през прорезите на ниско нахлупените качулки. От набързо забитите стълбове над угасналите въглени висяха върху вериги овъглени тела. Сякаш в града не беше останало нищо живо — само грачещите врани и сериозните черни убийци.
Румата мина половината път със затворени очи. Той се задъхваше, силно го болеше пребитото тяло. Хора ли са това или не са хора? Какво човешко има в тях? Едните ги колят направо на улицата, другите седят в къщи и покорно чакат реда си. И всеки си мисли: когото щат, само мене да не пипат. Хладнокръвна жестокост на тези, които колят, и хладнокръвно покорство на онези, които са клани. Най-страшното тук е хладнокръвието. Десет души стоят примрели от ужас и покорно чакат. А идва един, избира жертвата си и хладнокръвно я заколва. Душите на тези хора са пълни с мръсотии и всеки час покорно очакване ги замърсява все повече и повече. И сега в тези спотаени къщи невидимо се раждат подлеци, доносчици, убийци, хиляди хора, сковани от страх за цял живот, безпощадно ще учат на страх децата си и децата на децата си. Не мога повече, повтаряше си Румата, още малко и ще се побъркам и ще стана същият, още малко и окончателно ще престана да разбирам защо съм тук… Трябва да се наспя, да не гледам всичките тези неща, да се успокоя…
«… В края на годината на Водата — в еди-коя си година по новото летоброене — центробежните процеси в древната империя станаха значителни. Като се възползува от това, Светият орден, който по същество представлява интересите на най-реакционните групи от феодалното общество, които на всяка цена се стремяха да спрат разложението…» Ами как миришеха горящите трупове на стълбовете, знаете ли? Ами виждали ли сте някога гола жена с разпран корем да лежи сред училчната прах? Ами виждали ли сте градове, в които хората мълчат и грачат само враните? Вие, още неродени момчета и момичета, пред учебния стереовизор в училищата на арканарската комунистическа република?
Той удари с гърди нещо твърдо и остро. Пред него стоеше черен конник. Дългото копие с широко, грижливо наточено острие се запъваше в гръдта на Румата. Конникът мълчаливо го гледаше с черните цепнатини на качулката. Под качулката се виждаха само тънките устни и мъничката брадичка. Трябва нещо да се направи — помисли си Румата. Но какво? Да го съборя от коня? Не. Конникът започна бавно да замахва с копието за удар. Ах, да!… Румата бавно вдигна лявата си ръка и дръпна ръкава, за да открие желязната гривна, която му бяха дали на излизане от двореца. Конникът се взря, вдигна копието и отмина. «В името господне» — глухо каза той със странен акцент. «Да пребъде името му» — промърмори Румата и мина покрай друг конник, който се мъчеше да достигне с копието изкусно изрязана дървена фигурка на весело дяволче, която стърчеше под корниза на покрива. Зад полуотворените кепенци на втория етаж се мярна пребледняло от ужас пълно лице — вероятно някой от онези бакали, които само преди три дни на чаша бира възторжено ревяха: «Ура за дон Реба!» — и с наслада слушаха топуркането на подкованите ботуши по улиците. Ех, сивота, сивота… Румата извърна глава.
А какво ли става в къщи? — спомни си изведнъж той и забърза. Последния квартал мина почти тичешком. Къщата беше здрава. На стълбите седяха двама монаси. Те бяха свалили качулките си и припичаха на слънце лошо избръснатите си глави. Когато го видяха, те станаха. «В името господне» — казаха те в хор. «Да пребъде името му» — обади се Румата. — Какво търсите тук?» Монасите се поклониха, скръстили ръце на корема. «Вие се върнахте и ние си отиваме» — каза единият. Те слязоха от стълбите и бавно се отдалечиха, прегърбени и пъхнали ръце в ръкавите. Румата погледна подире им и си спомни, че хиляди пъти беше виждал по улиците тези смирени фигури с дългополи черни раса. Само че по-рано в прахта след тях не се влачеха ножниците на тежките мечове. Проспахме, ах, проспахме! — помисли си той. Истинско развлечение за благородните догове беше да се лепнат за някой скитащ монах и да си разказват покрай него пикантни истории. А аз, глупакът, се преструвах на пиян, влачех се отзад, кикотих се с пълен глас и толкова се радвах, че империята не е заразена поне от религиозен фанатизъм. А какво можеше да се направи? Да, какво можеше да се направи?
— Кой е там? — попита дрезгав глас.
— Отвори, Муга, аз съм — каза Румата тихо.
Издрънчаха мандалата, вратата се открехна и Румата се промъкна в антрето. Тук всичко си беше, както винаги, и Румата с облекчение въздъхна. Старият побелял Муга, тресейки глава, с обичайната си почителност протегна ръка за каската и мечовете.
— Какво прави Кира? — попита Румата.
— Кира е горе — каза Муга. — Тя е жива и здрава.
— Отлично — каза Румата, като смъкваше презглава презрамките с мечовете. — А къде е Уно? Защо той не ме посреща?
Муга взе меча.
— Уно е убит — каза той спокойно. — Лежи в стаята на слугите.
Румата затвори очи…
— Уно убит… — повтори той. — Кой го уби?
И без да дочака отговор, влезе в стаята на слугите. Уно лежеше на масата, завит до кръста с чаршаф. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите широко отворени, устата, изкривена от гримаса. Около масата стояха с наведени глави слугите и слушаха как в ъгъла мърмори един монах. Готвачката проплакваше. Румата, без да сваля очи от лицето на момчето, започна да откопчава с непослушни пръсти яката на елечето си.
— Мръсници… — каза той. — Какви мръсници са всички!…
Той се олюля, отиде до масата, взря се в мъртвите очи, повдигна чаршафа и веднага отново го пусна.
— Да, късно — каза той. — Късно… Безнадеждно късно… Ах, мръсници! Кой го уби? Монасите ли?
Той се обърна към монаха, дръпна го, изправи го и се надвеси над лицето му.
— Кой го уби? — каза той. — Вашите ли? Говори!
— Не са монасите — тихо каза зад гърба му Муга. — Сивите войници…
Румата от известно време продължаваше да се взира в мършавато лице на монаха, в неговите бавно разширяващи се зеници. «В името господне…» — изхриптя монахът. Румата го пусна, седна на пейката в краката на Уно и заплака. Той плачеше, закрил лице с ръце, и слушаше дрезгавия равнодушен глас на Муга. Муга разказваше как след втора стража на вратата се почукало в името на краля и Уно викал да не отварят, но все пак се наложило да отворят, защото сивите заплашвали да запалят къщата. Те нахлули в антрето, набили и вързали слугите, а след това тръгнали по стълбите нагоре. Уно стоял пред вратата на покоите и започнал да стреля с арбалетите. Имал два арбалета и успял да стреля два пъти, но веднъж не улучил. Сивите хвърлили ножове и Уно паднал. Те го смъкнали долу и започнали да го тъпчат с крака и да го бият с брадвите. Но тогава в къщата влезли черните монаси. Те съсекли двама сиви, а останалите обезоръжили, метнали им примки на шиите и ги извлекли навън.
Гласът на Муга млъкна, но Румата още дълго време седя, опрял лактите на масата в краката на Уно. После тежко се изправи, изтри с ръка сълзите, покапали по небръснатата му от два дни брада, целуна момчето по изстиналото чело и като влачеше с мъка краката си, тръгна нагоре.
Той беше полумъртъв от умора и покруса. Изкачи се тъй или иначе по стълбата, мина през гостната, домъкна, се до кревата и с охкане похлупи лице на възглавницата. Дотича Кира. Той беше толкова изтерзан, че дори не може да й помогне да го съблече. Тя му свали ботушите, след това, плачейки над подпухналото му лице, смъкна от него изпокъсания мундир, метално-пластмасовата ризница и пак се разплака над пребитото му тяло. Едва тогава той почувствува, че го болят всички кокали, както след тренировка по претоварване. Кира го разтриваше със сюнгер, напоен в оцет, а той, без да отваря очи, съскаше през стиснатите си зъби и мърмореше: «А можех да го пребия… До него стоях… С два пръста да го удуша. Живот ли е това, Кира? Да се махнем оттук… Това е експеримент с мене, а не с тях.» Той дори не забелязваше, че говори по руски. Кира уплашено го поглеждаше с изцъклените си от сълзи очи и само мълчаливо го целуваше по бузите. После тя го зави със старите чаршафи — Уно така и не се накани да купи нови — и отиде тичешком долу да му приготви топло вино. А той се свлече от леглото и охкайки от пронизващата тялото му болка, зашляпа с боси крака към кабинета, там отвори секретното чекмедже на масата, порови малко в аптечката и взе няколко таблетки спорамин. Когато Кира се върна с димящо канче на тежък сребърен поднос, той лежеше по гръб и следеше как изчезва болката, как стихва шумът в главата му и тялото му се изпълва с нова сила и бодрост. След като изпразни канчето, той се почувствува съвсем добре, повика Муга и нареди да му приготви дрехи.
— Не отивай, Румата — каза Кира, — недей ходи, остани си в къщи.
— Трябва, малката ми.
— Страх ме е, остани си… Ще те убият.
— Какво приказваш? Откъде накъде ще ме убиват. Те всички се боят от мене.
Тя отново заплака. Плачеше тихо, плахо, сякаш се страхуваше, че той ще се разсърди. Румата я сложи на коленете си и започна да я гали по косите.
— Най-страшното мина — каза той. — И после, нали се готвехме да заминаваме оттук…
Тя се притисна до него и замря.
Муга, тресейки глава, равнодушно стоеше до тях и държеше панталоните на господаря си със златни звънчета.
— Но преди това трябва да свърша много работа тук — продължи Румата. — Тази нощ бяха убити много хора. Трябва да разбера кой е жив и кой е убит. И трябва да помогна да се спасят онези, които ще бъдат убити.
— А на теб кой ще ти помогне?
— Щастлив е, който мисли за другите… Освен това на нас с тебе ни помагат силни хора.
— Аз не мога да мисля за другите — каза тя. — Ти едва се върна жив. Нали виждам, тебе са те били, а Уно го убиха. Ами къде са гледали твоите силни хора? Защо не им попречиха да убиват. Не вярвам… Не вярвам…
Тя се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.
— Какво да се прави — каза той. — Този път малко закъсняха. Но сега те отново следят какво става с нас и ни пазят. Защо днес не ми вярваш? Нали винаги си ми вярвала. Сама видя: аз едва се върнах жив, а я ме погледни сега…
— Не искам да те гледам — каза тя, като криеше лицето си. — Не искам пак да плача.
— Я виж! Няколко драскотинки! Дреболия… Най-страшното мина… Поне за нас двамата. Но има хора, много добри, забележителни, за които този ужас още не е свършил. И аз трябва да им помогна.
Тя въздъхна дълбоко, целуна го по шията и полекичка се измъкна.
— Ела си довечера — помоли го тя. — Ще си дойдеш ли?
— Непременно! — разпалено каза той. — Ще си дойда по-рано и сигурно няма да съм сам. Чакай ме за обед.
Тя се дръпна настрани, седна на стола и сложила ръце на коленете си, гледаше как той се облича. Румата, мърморейки си руски думи, навлече панталоните със звънчетата. (Муга веднага клекна пред него и започна да закопчава многобройните токи и копчета.) Облече пак върху чистия потник благословената ризница и най-после каза отчаяно:
— Мъничка моя, разбери ме, трябва да вървя. Какво да правя? Не мога да не отида!
Тя изведнъж каза замислено:
— Понякога не мога да разбера защо не ме биеш.
Румата, който закопчаваше ризата си с бухнали дипли, спря като закован.
— Как така, защо не те бия? — смутено попита той. — Мога ли да те бия?
— Ти не си само добър, хубав човек — продължаваше тя, без да го слуша. — Ти си също така много странен човек. Ти си като ангел… Когато си с мен, ставам смела. Ето сега съм смела… Някога непременно ще те попитам за едно нещо. Ти — не сега, а когато всичко мине — ще ми разкажеш ли за себе си?
Румата дълго мълча. Муга му подаде оранжевото елече с червените фльонги. Румата с отвращение го облече и силно се стегна с колана.
— Да — каза той най-после, — някога ще ти разкажа всичко, малката ми.
— Ще чакам — каза тя сериозно. — А сега върви и не ми обръщай внимание.
Румата отиде при нея, целуна я силно по устата с изранените си устни, после свали от ръката си желязната гривна и й я подаде.
— Сложи я на лявата си ръка — каза той. — Днес в къщи не трябва вече да идват, но ако дойдат, ще им покажеш това.
Тя гледаше подире му и той знаеше точно какво мисли тя. Тя си мислеше: «Не зная, може би си дявол или син божи, или човек от приказните задморски страни. Но ако не се върнеш, ще умра.»
И той й беше безкрайно благодарен, че мълчеше, защото му беше необичайно трудно да тръгне — сякаш се хвърляше надолу с главата от изумрудено слънчев бряг във вонящо блато.